Вече се движех, макар дълбоко в себе си да осъзнавах, че съм закъснял.
Предният люк бе взривен като при аварийна евакуация. Лежеше заровен в един пясъчен кратер, където го бяха изхвърлили експлозивните панти. До него стъпки от някой, който бе скочил от люка. Стъпките водеха към оръжейната.
„Твойта кожа, Айзък, отново ни надхитри.“
Нахлух през зейналата врата на оръжейната с автомат в ръка. Нищо. Нито следа. Всичко изглеждаше така, както го бяхме оставили. Зад втората врата душът продължаваше да работи. Миришеше нетърпимо на разтопена бронесплав.
Надникнах внимателно и огледах ъглите. Отново нищо. Влязох и изключих душовете.
Мамка му.
Какво пък, това трябваше да се очаква. Нима си въобразявах, че ще се справя лесно с него?
Върнах се да открия останалите и да им предам добрите новини.
Докато отсъствах, Дьопре бе издъхнал.
Когато се върнах при него, той вече бе спрял да диша и гледаше с изцъклен поглед към синьото небе. Нямаше кръв — от късо разстояние фотонерът изгаря съдовете, а изглежда Карера го бе прострелял от упор.
Вонсава и Вардани го бяха открили преди мен. Заварих ги коленичили на пясъка от двете му страни. Вонсава стискаше в едната си ръка бластер, но очевидно мислите й не бяха в него. Тя едва вдигна глава, когато сянката ми легна върху нея. Приклекнах до тях и въздъхнах уморено.
— Таня?
Тя долови нещо в гласа ми.
— Какво ще правим сега?
— Вратата по-лесно се затваря, отколкото отваря, нали?
— Да — тя ме погледна, търсейки отговора в лицето ми. — Процедурата по затваряне не изисква да се въвеждат специални кодове. Ти откъде знаеше?
— Стори ми се логично — вдигнах рамене. Съмнявах се да е от емисарскага интуиция. — Винаги е по-трудно да разбиеш ключалката, отколкото да затвориш вратата след това.
— Така е — съгласи се тя.
— Но все пак, колко време ще отнеме процесът?
— О, за Бога, Ковач! Откъде мога да знам? Няколко часа може би. Защо?
— Карера е жив.
— Какво? — ококори се тя.
— Тази голяма дупка в Люк… — продължих, без да потискам гнева си. — Карера я е направил. После се е измъкнал през предния люк, напръскал се е с бронесплав и сигурно вече е от другата страна на проклетата врата.
— Ами защо не го оставим там?
— Защото — отвърнах все така ядосано, — ако го оставим, може да се появи обратно, докато затваряш вратата, и да те застреля. Както и всички нас. Като знам какви неща може да има на борда на „Чандра“, нищо чудно да се появи с тактическа бойна глава.
— В такъв случай защо не изчезваме веднага оттук? — попита Вонсава. Тя посочи „Анджин Чандра“. — С това нещо само след няколко минути ще бъдем от другата страна на планетата.
Погледнах към Таня Вардани и зачаках. Само след секунди тя поклати глава.
— Не. Трябва да затворим вратата.
Вонсава вдигна ръце.
— Но защо, по дяволите? Кой го е грижа…
— Почакай, Амели — спрях я аз. — Мислиш ли, че толкова лесно ще се промъкнеш през обсадата на Клина? Дори с моя помощ. Боя се, че ще се наложи да го правим по трудния начин.
„А аз ще получа възможност да убия убиеца на Люк Дьопре.“
Не бях сигурен дали в мен говори тетраметът, или споделената бутилка уиски на палубата на ръждясалия траулер, но това едва ли имаше някакво значение.
Вонсава въздъхна и се изправи.
— С гравибъгито ли ще се придвижваш? — попита тя. — Или искаш реактивна рама?
— Ще ми трябват и двете.
— Така ли? — тя ме погледна с внезапен интерес. — И защо? Да не искаш от мен…
— На бъгито можем да монтираме атомна гаубица. Двайсеткилотонов заряд. Смятам да гръмна веднъж с това чудо през вратата — може пък да умерим Карера. Но най-вероятно няма. Той ще се е скрил някъде и ще очаква нещо подобно. Поне ще го задържим достатъчно дълго далече от вратата. През това време ще се прехвърля с реактивната рама. А после — отново свих рамене. — После честен двубой.
— И предполагам, че аз няма да уч…
— Точно така. Ти си незаменима — как се чувстваш, след като го разбра?
— Тук ли? — тя се огледа и кимна към разпръснатите трупове. — Чувствам, че не съм си на мястото.
41.
— Не можеш да го направиш — заяви тихо Вардани. Привърших с насочването носа на бъгито към центъра на вратата и се извърнах към нея.