— Таня, тази врата пред очите ни издържа на оръжия, които… — спрях, търсейки най-точната дума. — Които дори аз не разбирам. Наистина ли смяташ, че някакъв си жалък тактически ядрен заряд може да й стори нещо?
— Не това имах предвид, а теб. Погледни се.
Насочих вниманието си към контролното табло.
— Не бери грижа за мен. Остават ми поне още няколко дни.
— Да, но в болнично легло. Наистина ли вярваш, че имаш някакви шансове срещу Карера? Единственото, което те държи цял, е този костюм.
— Глупости. Забравяш за тетрамета.
— Да, смъртоносна доза, както видях. Колко дълго мислиш, че ще издържиш?
— Достатъчно дълго — погледнах над рамото й към брега. — Къде, по дяволите, се бави Вонсава?
— Ковач! — повиши тон тя, за да привлече вниманието ми. — Опитай само с бомбата. Не преминавай от другата страна. Аз ще затворя вратата.
— Таня, защо не ме простреля с парализатора?
Мълчание.
— Таня?
— Е, добре — въздъхна тя. — Прави каквото щеш. В края на краищата, става дума за твоя живот.
— Не това те питах.
— Аз… — тя сведе поглед. — Изпаднах в паника.
— Говориш глупости, Таня. Виждал съм те да правиш какво ли не през последните два месеца, но нито веднъж да изпадаш в паника. Ти не знаеш значението на тази дума.
— Така ли? Толкова ли добре смяташ, че ме познаваш?
— Достатъчно.
— Тъпи войници — изсумтя тя. — Всички вие сте нещастни романтици с умопомрачено съзнание. Не знаеш нищичко за мен, Ковач. Чукал си ме веднъж, и то във виртуалността. Мислиш си, че това ти дава някаква представа? Че ти дава право да преценяваш хората?
— Хора като Шнайдер ли имаш предвид? — повдигнах рамене. — Той щеше да ни продаде на Карера. И ти го знаеш. Заради него се случи това със Сучиади.
— О, а ти се гордееш със себе си, нали? — Тя махна с ръка към ешафода, на който бе издъхнал Сучиади, и към труповете, които го заобикаляха. — Въобразяваш си, че си постигнал нещо?
— Да не искаш да умра?
— Не!
— Не това е проблемът, Таня. Друго те питах. Защо аз не умрях там? Но както гледам, не желаеш да говориш за това. Като единствен марсиански експерт сред нас, искам да кажа.
— Не зная, вече ти казах. Трябва да съм се изплашила. Грабнах парализатора веднага щом ти го изпусна. И се прострелях.
— Да, това ми е известно. Карера ми каза, че си била в неврошок. Искаше обаче да разбере защо аз не съм бил. А също и защо се свестих толкова бързо.
— Може би отвътре не си като нас.
— Ехей, Ковач!
И двамата погледнахме към брега.
— Ковач! Виж какво намерих.
Беше Вонсава, подкарала бъгито със скоростта на човешки ход. Пред носа му се препъваше позната фигура. Присвих очи и дадох увеличение.
— Не мога да повярвам.
— Кой е това?
Едва сподавих смеха си.
— Един, който знае как да оцелява. Погледни сама.
Ламонт имаше мрачно изражение, но не изглеждаше по-зле от последния път, когато го бях видял. Дрехите му бяха опръскани с кръв, която очевидно не беше негова. Веднага щом ме позна, лицето му светна. Той ускори крачка, сетне спря пред муцуната на бъгито. Вонсава му подвикна нещо и той отново пое право към мен.
— Знаех си! — чух го да вика. — Знаех си, че ти си го направил. Имах цялото ти досие! А съм чувал разни неща за теб, Ковач!
— Открих го в един от складовете на кораба — Вонсава спря зад него. — Доста се измъчих, докато го изкарам навън.
— Чувал съм за теб и съм те виждал — продължаваше да ломоти Ламонт. — И досиенцето ти го знам. Ковач, ето кой е свършил тази работа.
— Така ли? — погледнах го с безразличие.
— Чувал съм, знам, но на никого не казах.
— Да, и това ти беше грешката. От един политкомисар се очаква да съобщава на началството за подозренията си. Така пише в директивите. — Вдигнах интерфейсния автомат от пулта на бъгито и го застрелях в гърдите. Куршумът премина през него и експлодира на няколко метра по-нататък в пясъка. Малко прибързан и не съвсем точен изстрел. От раната рукна кръв, но Ламонт се надигна и ми се ухили.
— Знаех, че си го направил — рече той дрезгаво, после коленичи и се преви на една страна. Кръвта му попиваше в пясъка.
— Намери ли реактивна рама? — попитах Вонсава.