Въздъхнах и оставих на емисарските сетива да надвият надигащата се в мен тревога, пришпорвани от убийствената доза тетрамет в кръвта ми, и престанах да чакам какво ще се случи.
Е то там!
Едно розово пламъче разцъфна върху тъмния силует на приближаващия се кораб.
Извъртях се леко, доколкото ми позволяваше костюмът и липсата на опорна точка, ориентирах тялото си в посока към мястото на проблясването и включих реактивните двигатели на пълна тяга. Някъде зад мен се появи ярко сияние, което изпълни половината от дисплея ми. Ракетата на Карера се бе взривила в бъгито.
Изключих двигателите и продължих да се нося безшумно към кораба. Усетих, че лицето ми се е разпънало в доволна гримаса. Следата от реактивната струя вероятно се е размила на фона на по-големия взрив от бъгито и сега Карера отново нямаше за какво да се улови. Може би очакваше подобен ход, но не можеше да ме види, а когато се приближа…
Откъм кораба блесна ярък сноп от стрелба с фотонер. Максимално разширен лъч. Карера стреляше напосоки, приблизително зад мястото, където бе засякъл бъгито. Неволно стиснах приклада на фотонера.
„Още не. Не още…“
Нов изстрел с фотонер, по-близо. Гледах как светлината блясва и загасва, блясва и загасва и се стараех да държа оръжието си насочено към източника й. Нямаше смисъл да откривам огън, преди да съм се приближил на по-малко от километър. Още няколко секунди и лъчът на моя фотонер, нагласен на максимална концентрация, щеше да пробие бронесплавта върху костюма на Карера и да изгори лежащата отдолу плът. Ако имах късмет, щях да го уцеля в главата или в гърдите. Но и при други попадения щях да му създам достатъчно неприятности, докато се приближа към него.
Усещах как устните ми се разтягат в зла усмивка.
И тогава космосът около мен изригна в светлина. За един кратък миг си помислих, че екипажът на кораба се е пробудил отново, разгневен от ядрения взрив в непосредствена близост, но после осъзнах какво е това.
„Осветителна ракета, глупако.“
Дръпнах ръчката на реактивната рама и се понесох встрани. Откоси от фотонер проследиха движението ми върху корпуса на кораба. При едно от завъртанията дори успях да отвърна с насрещна стрелба. Само три секунди, но и това бе достатъчно Карера да се прикрие. Шмугнах се между две стърчащи надстройки на корпуса и веднага включих обратна тяга, докато увиснах почти неподвижно. Кръвта блъскаше неприятно в слепоочията ми.
„Дали съм го уцелил?“
Отговорът дойде незабавно.
— Хитър ход, Ковач — зашепна гласът на Карера в слушалките ми. — Не е зле за някой, който се бои от високото.
Погледнах към горния дисплей. Радиостанцията е включена на приемане. Мръднах леко с брадичка и задействах микрофона.
„Нека да говори.“
— Кой ти каза, че се боя от високото?
— О, как бих могъл да забравя. Твоето фиаско с Рандал. А ти сигурно се имаш за истински ветеран. Скоро ще узнаеш горчивата истина, Ковач. Смятам да ти строша шлема и да гледам как лицето ти се пръсва във вакуума.
— Гледай да побързаш, в такъв случай — отвърнах невъзмутимо. — Защото не смятам да се мотая тук цяла вечност.
— А, дошъл си да се полюбуваш на гледката, значи. Или си забравил някое любимо холопорно в доковия хангар?
— Не, гледам да те задържа тук, докато Вардани затвори вратата.
Кратка пауза, през която чувах напрегнато дишане. Преместих фотонера в дясната ръка, а с лявата дръпнах ръчката за кратък импулс от реактивните двигатели. Презрамките се изпънаха, докато двигателите на рамата ме теглеха встрани от корпуса.
— Какво стана, Айзък? Уплаши ли се?
— Ти си едно лайно, Ковач — изграчи той. — Продаваш другарите си, сякаш си търговец на души. Убиваш ги за пари.
— Все си мисля, че такава ни е професията. Да убиваме за пари.
— Не ми пробутвай шибания си квелизъм, Ковач! Не и когато ръцете ти са изцапани с кръвта на десетки войници от Клина. Между които и твои приятели, Ковач! Тони Луманако, Куок Юен Юе… Ти ги уби. Ти си убиец на войници.
Леко стягане в гърлото, когато спомена имената.
„Успокой се…“
— Те също убиваха — доста лекомислено за войници.
— Майната ти, Ковач!
— Както и да е.
Разперих ръце, забелязал, че се приближавам към корпуса. За миг ми хрумна мисълта, че обшивката може да е минирана по някакъв начин…
„О, по дяволите. Човек не може да мисли за всичко…“