— Полковник. Ей, полковник!
Отворих очи. Не знаех какво ме накара да дойда на себе си — дали емисарската подготовка, заради която част от съзнанието ми винаги бе нащрек, или нещо в гласа, който ме викаше. Извъртях глава да видя кой говори.
Изглежда все още се намирахме в хангара. На носилката до мен лежеше проснат млад, мускулест мъж, с късо подстригана черна коса и изненадващо интелигентни черти на лицето, които дори ендорфиновата маска не бе в състояние да замаже. И той като мен бе облечен в бойната униформа на Клина, само че не му беше по мярка, а и дупките по нея като че ли не съвпадаха с тези в тялото му. На лявото му слепоочие, там, където трябваше да е шифърът, зееше широка рана от изгаряне.
— На мен ли говориш?
— Да, сър. — Той се подпря на лакът. Явно дозата му бе по-малка от моята. — Май този път погнахме проклетия Кемп, а?
— Интересна гледна точка. — За миг пред погледа ми се мярна картината на изтребения 391-ви взвод. — И къде, според теб, ще избяга? Искам да кажа, имайки предвид, че това е неговата планета.
— Ами, аз си мислех…
— Не те съветвам да го правиш, войнико. Не си ли чел инструкцията за постъпване на служба? А сега млъквай и си пази кислорода. Ще ти трябва.
— А, слушам, сър. — Гледаше ме доста ококорено и по начина, по който се озъртаха войниците от съседните носилки, предположих, че никой от тях не е чувал офицер от Клина да се изразява така. Подобно на всички останали войни, тази на Санкция IV бе пробудила някои заспали представи за дълг и чест.
— И още нещо.
— Полковник?
— Нося лейтенантска униформа. Командният профил на Клина не включва ранга полковник. Опитай се да го запомниш.
След което тялото ми бе залято от нова вълна на нарастваща болка, която заблъска ендорфиновите стражи, заели позиция на входните рецептори на мозъка ми, а когато болката преодоля защитата им и се промъкна навътре, те започнаха да пращат истерични съобщения за заплаха от функционални нарушения. Усмивката, която от известно време бе застинала на лицето ми, се стопи като небето над Здрач и аз изведнъж изгубих интерес към всичко останало, освен пищенето.
Когато отново се събудих, някъде под мен капеше вода, а по лицето и раменете ми трепкаше слънчева светлина. Някой вероятно бе смъкнал разпокъсания ми мундир и сега бях облечен само с униформената фланелка. Помръднах с ръка и пръстите ми докоснаха добре рендосани дъски. Усещах слънцето дори през затворените си клепачи.
И нямаше и следа от болка.
Седнах, чувствайки се така добре, както не се бях чувствал от месеци насам. Лежах върху малък, простичко скован пристан, който се простираше на десетина метра навътре в нещо като фиорд или морски залив. Ниски заоблени планини затваряха залива от две страни, а над тях се носеха пухкави, безгрижни облачета. Малко по-навътре в залива едно семейство тюлени подадоха глави над водата и взеха да ме разглеждат навъсено.
Тялото ми бе познатият афрокарибски „ръкав“, който носех още от времето на атаката срещу Северен край, само че изглеждаше съвсем здраво и без драскотина по него.
Така значи.
Чух стъпки по дъските зад мен. Извъртях глава и заех инстинктивно ембрионална поза. Доста след това в съзнанието ми изникна успокояващата мисъл, че в реалния свят никой не би могъл да се доближи на такова разстояние от мен, без да го засекат дистанционните рецептори на моя „ръкав“.