Той ми се ухили.
— Може и тъй да се каже. Имайки предвид, че го скъсихме с една глава.
— Чудех се, защото сега си мъртъв, нали разбираш?
— Щото извадих лош късмет. Оказа се, че кръвчицата на онзи тип била натъпкана с антитоксини. Бавнодействащи. Узнахме го едва когато литнахме към къщи.
— Изпръска ли те? — попита озадачено Хенд.
— Не бе, човек. — Изпълнено с досада изражение. — Опръска партньорката ми, когато му сряза шийната артерия. Право в очите. — Той пусна едно облаче към тавана. — Лошото е, че тя ни беше пилот.
— Ясно.
— Аха. Врязахме се в една сграда. — Той се захили отново. — Стана доста бързо, човече.
Маркус Сучиади:
Красавец, с правилни, почти геометрични черти на лице, достойно да се появи в някой рекламен видеоклип на Лапиний. Маслиненочерни очи, широко чело, леко изпъкнали скули, масивна брадичка, лъскава черна коса, сресана назад. Усещане за стаена енергия, за очакване.
— Съществуват сериозни обвинения срещу вас — поде Хенд със строг поглед.
Черните очи почти не трепнаха.
— Да.
Замълчахме, но Сучиади очевидно нямаше никакво намерение да продължава по темата. Започна да ми харесва.
Хенд вдигна ръка и разпери пръсти като някой фокусник и между тях се появи миниатюрен екран. Пак тази шибана системна магия. На екрана се виждаше главата и раменете на войник, облечен в униформа като моята, а отстрани се нижеха колонки с биоинформация. Лицето ми се стори познато.
— Убили сте този човек — продължи студено Хенд. — Ще обясните ли защо?
— Не.
— Не е и необходимо — намесих се аз. — Вьотин Кучето — кимнах към лицето от екрана — често изкарва хората от нерви. Това, което ме интересува, е как сте успели.
Този път в очите му блесна искрицата на любопитството и той плъзна поглед по черния ми клинов мундир.
— Застрелях го в тила.
Кимнах.
— Много изобретателно. Той мъртъв ли е наистина?
— Да. Използвах фотонер на максимален заряд.
Хенд щракна с пръсти и екранчето изчезна.
— Совалката, в която сте се намирали, е паднала, но от Клина смятат, че „колодата“ ви е оцеляла. Определена е награда за всеки, който я предаде. Все още ви издирват за официална екзекуция. — Той ме погледна изпод вежди. — Доколкото знам, процедурата е доста неприятна.
— Да, така е. — Бях присъствал на няколко показни екзекуции в началото на военната кампания. Отнемаха доста време.
— Нямаме никакъв интерес да ви предаваме на Клина — продължи Хенд. — Но не мога да рискувам да приема в експедицията човек, който в извънредни ситуации отказва да се подчинява на заповеди. Трябва да зная какво се е случило.
Сучиади ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах едва забележимо.
— Той нареди да изтребят хората ми — рече лаконично.
Кимнах отново, този път на себе си. Типично в стила на Вьотин.
— И какво го накара да вземе подобно решение?
— О, за бога, Хенд — завъртях се на стола. — Не го ли чу? Искал е да спаси хората си, затова не се е подчинил. На мен това обяснение ми е достатъчно.
— Съществуват някои фактори, които…
— Губим си времето — прекъснах го и се обърнах към Сучиади. — При подобна ситуация би ли постъпил по друг начин?
— Да — той показа два реда снежнобели зъби. Не бях сигурен дали да го нарека усмивка. — Щях да наглася фотонера на максимално широк лъч. Така щях да изпържа целия му отряд и нямаше да могат да ме арестуват.
Погледнах към Хенд. Той само клатеше глава, закрил очите си с длан.
Сън Липинг:
Черни, монголоидни очи, скрити под арковидни епикантови гънки, широки скули. Устни, извити надолу и застинали в мрачно подобие на сардонична усмивка. Дълга, катранена на цвят коса, спускаща се към дясното рамо и прихваната с пръстеновиден статичен генератор. Излъчва непоклатимо спокойствие.
— Разбрах, че си се самоубила? — попитах със съмнение.
— Така ми казаха — бе отговорът. — Помня само, че дръпнах спусъка. Хубаво е да знам, че въпреки обстоятелствата съм съхранила точния си мерник.
Куршумът от пистолета бе проникнал отдясно през долната челюст и преминавайки през мозъка, бе направил симетрично изходно отвърстие в темето.
— Трудно е да се пропусне целта от подобно разстояние — отбелязах безпристрастно.