Черните й очи не трепнаха.
— Но казват, че не е невъзможно.
Хенд се покашля.
— Нещо против да ни кажете защо го направихте?
Тя се намръщи.
— Пак ли?
— Това — поясни Хенд — бе само подборна програма.
— Аха.
Тя изви леко нагоре очи, изглежда търсейки да задейства вътрешна информационна програма. Параметрите на виртуалността не позволяваха да се ползва никакъв друг софтуер, освен този, който принадлежи на „Мандрейк“, но тя не прояви изненада заради липсата на отговор. Постара се да си припомни всичко по обичайния начин.
— Натъкнахме се на взвод от автобронирани машини. Бронепаяци. Опитах се да минирам зададения им район на действие, но там вече бяха поставени вирусни капани, които ги поразяваха право в контролната система. От роулингов тип, ако не се лъжа. — Отново тази мека гримаса. — Нямах време да предприема каквито и да било ответни действия, нито имаше смисъл да се изключвам — усещах вече първите признаци на вируса. Това бе единственото възможно решение.
— Много впечатляващо — бе коментарът на Хенд.
Когато приключихме, върнахме се на терасата да си проветрим главите. Облегнах се на парапета и сведох поглед към опустелите заради полицейския час улици на Приземяване. Хенд отиде да си налее кафе. Терасата зад мен бе почти празна, масите бяха разхвърляни като йероглифен надпис. Нощта бе студена и вятърът ме накара да потреперя. Кой знае защо си спомних думите на Сън Липинг.
От роулингов тип…
Тъкмо роулинговият вирус бе изтребил иненинското предмостие. Бе накарал Джими де Сото да си издере очите, преди да издъхне. Тогава бе последен хит на военното изкуство, сега — стока с отминала слава. Единственият вирусен софтуер, който кемпистите можеха да си позволят.
Времето тече, но пазарните механизми са вечни. Светът се мени, само мъртвите си остават мъртви.
А ние, останалите, трябва да продължаваме.
Хенд се върна с две чаши от кафемашината. Подаде ми едната и се облегна на парапета до мен.
— Е, какво мислиш? — попита след време.
— Има вкус на пикня.
Той се изкиска.
— Питам какво мислиш за нашия отряд?
— Стават. — Сръбнах от кафето и се загледах към светлините на града. — Не ми хареса само нинджата, но той притежава някои полезни умения и е готов да изпълни дълга си, дори ако трябва да загине, което винаги е било голямо предимство за всеки войник. Колко време ще отнеме подготовката на клонираните тела?
— Два дни. Около.
— И още толкова, докато хората привикнат с новите си „ръкави“. Не можем ли да започнем с привикването във виртуалността?
— Не виждам причини да не го направим. Бихме могли да извлечем биопараметрите на подготвящите се „ръкави“ и да ги зададем във всяка от „колодите“. При времеускорение от петдесет пъти отрядът ще получи цял месец виртуално време за тренировка в новите „ръкави“ на Дангрекски терен, което е само няколко часа реално време.
— Чудесно — кимнах, но кой знае защо не го мислех.
— Моите собствени резерви са по отношение на Сучиади. Не съм убеден, че този човек ще приема безропотно заповеди.
Свих рамене.
— Ами тогава, назначи го за командир.
— Сериозно ли говориш?
— Защо не? Той има нужната квалификация, чин и опит. Освен това е лоялен към хората си.
Хенд не отговори. Забелязах, че се мръщи.
— Какво има?
— Нищо — той се изкашля. — Мислех си, че ти ще поискаш командването.
Затворих очи и за миг мярнах картината на поваления от шрапнелен огън отряд, в калта, под несекващия, проливен дъжд и острия пукот на бластерите в далечината.
Писъци.
Това, което се изписа на лицето ми, не беше усмивка, макар да приличаше на такава.
— Кое е смешното?
— Хенд, нали си чел досието ми?
— Да.
— И все още смяташ, че бих искал да командвам? Ти да не си побъркан?
15.
Кафето поне ме държеше буден.
Хенд отиде да си легне, или да се навре в металната дупка, която „Мандрейк“ му бе отпуснал за часовете, в които нямаше нужда от него. Огледах небето за Слънцето и го открих да блещука далеч в източния край над хоризонта, като връх на едно съзвездие, което тукашните жители наричат Дом на палеца. В съзнанието ми изникнаха думите на Хенд: