— Да. — Беше като някаква странна, детска игра.
— И къде, по-точно?
— На долния етаж. — Тя се изправи и ме изгледа отвисоко. — Знаеш ли, задаваш доста въпроси за мъж, когото предстои да изчукат.
Долният етаж, според бъбривия асансьор, беше предназначен за отдих и забавления. Веднага щом се отвориха вратите, се озовахме в просторен фитнес център, с подредени в два реда чудновати машини, напомнящи насекоми. В дъното се виждаха лежащи клетки за виртуална връзка.
— Там ли ще го направим? — попитах сконфузено.
— Не. В затвореното помещение зад тях. Тръгвай де.
Минахме през гората от застинали машини, а светлините ни следваха, като се палеха пред нас и гаснеха зад гърбовете ни. Имах странното усещане, че вече съм попаднал във виртуалния свят, а това обикновено е ранен симптом, че се прекалява.
Отзад имаше девет затворени кабини, но вратите само на две от тях — осма и девета, зееха открехнати. Отвътре бликаше ярка, оранжева светлина.
Тя се обърна и ме погледна.
— Хайде — подкани ме. — Влизай в осма, тя е свързана с тази. Само натисни „по взаимно съгласие“ на главното табло.
След тези думи тя изчезна в оранжевото сияние.
Отвътре осма бе облепена с евтини илюстрации на емпатично психограмно изкуство, наподобяващи помръдващи рибешки опашки под хипнотичната светлина от тавана. Всъщност повечето произведения на емпатистите имат подобно въздействие и на дневна светлина. Вътре бе задушно, на стената висеше закачалка във формата на двойна спирала. Съблякох се, изтегнах се на кушетката и натиснах клавиша „по взаимно съгласие“ веднага щом таблото светна. Едва успях да сваля ограничителите, когато оранжевата светлина потъмня и се скри зад мъглива пелена, из която плуваха психограми и точки. Тъкмо започнах да разсъждавам над смисъла от емпатичното изкуство, когато светлината избледня, стопи се и се превърна в тесен сноп, поглъщан от някаква черна фуния, а от двете ми страни изникнаха светещи плоскости, подхранвани от мигащи червени диоди, които се простираха до безкрайност.
Точно пред мен малко оранжево облаче продължи да подскача и да се мята, а сетне застина и придоби очертанията на женско тяло. Гледах като омагьосан как там отпред изниква Таня Вардани, в началото само като общ контур от мъждукащ оранжев дим, който започна бързо да се изпълва със същата оранжева субстанция и когато процесът бе завършен, аз установих, че тя е съвсем гола.
Сведох поглед и видях, че аз също съм гол.
— Добре дошъл на товарната платформа.
Достатъчно бе да й хвърля един поглед, за да установя, че вече бе поработила върху себе си. Повечето платформи въвеждат изображенията, които носим в себе си, като се стараят да филтрират всякакви свърхилюзорни представи — така в края на краищата изглеждаш почти както в действителност, най-много с няколко килограма по-лек и с няколко сантиметра по-висок. Но версията на Таня Вардани, която виждах пред себе си, нямаше подобни промени — по-скоро правеше впечатление видимо по-здравият й и възстановен изглед, с какъвто все още не можеше да се похвали в действителност. А може би бе достатъчна и липсата на болнавост. Ребрата й все още се брояха под леко щръкналите гърди, но плътта бе значително повече, отколкото си бях представял, че има под развлечените й дрехи.
— В лагера нямаше огледала — рече тя, явно разгадала изражението ми. — Освен в стаята за разпити. А след известно време човек избягва да се оглежда в прозорците, покрай които минава. Сигурно изглеждам доста по-зле, отколкото си представям. Дори след твоя опит да ме поправиш.
Не можах да измисля подходящ отговор.
— Но ти от друга страна… — тя пристъпи напред, пресегна се и ме улови за члена. — Я да видим какво имаш тук.
Усетих, че се втвърдявам, почти веднага.
Вероятно бе нещо, въведено в програмите на системата, или защото отдавна не го бях правил. А може би изпитвах подсъзнателен стремеж да стисна в обятията си това голо женско тяло, с все още видими следи от продължително гладуване и мъчения. Някаква странна, извратена представа за сексуално удоволствие. Никой няма представа как би трябвало да се държи един боен „ръкав“ на подсъзнателно ниво. Започнеш ли да се ровиш из тъмните кътчета на човешкото подсъзнание, не знаеш какво може да изскочи от там.
— О, много добре — рече тя задъхано и изведнъж почувствах устните й до ухото си. — Но не се пресилвай. Изглежда си се позанемарил, войнико.