Никога досега не се бе случвало. Поне на мен.
Не бях наясно и с моите чувства. Нямаше никакъв начин да го разбера, докато се разглеждам в огледалото. Сложих си усмивка на лицето и излязох навън, при застиналите машини за мускули. Вардани ме чакаше до една от тях…
… и не беше сама.
Тази мисъл още се просмукваше през приятно отпуснатата ми нервна система, когато дулото на едрокалибрен фотонер се подпря в тила ми.
— Съветвам те да избягваш резки движения, друже. — Странен, екваториален акцент, какъвто не се чуваше по тези места. — Инак ти и приятелката ти ще си тръгнете оттук без глави.
Опитна ръка опипа пояса ми и измъкна автомата, след това го хвърли към другия край на помещението. Чух приглушен тропот от падане.
Опитах се да си представя къде лежи.
Екваториален акцент.
Кемписти.
Погледнах към Вардани, с безпомощно увиснали ръце до тялото, и към другия, който бе притиснал малък компактен бластер в тила й. Носеше плътно прилепнал, черен стелт костюм и маска от прозрачна пластмаса, която се нагъваше, следвайки движенията на лицевите му мускули. Само на мястото на очите имаше два симетрични отвора. Беше нарамил раница, в която вероятно държеше пълно оборудване за проникване в сгради. Като минимум би трябвало там да има биоиндикаторен скенер, шифрочетящо устройство и автоблокатор на охранителната система.
… много добре оборудвани…
— Свършено е с вас, момчета — рекох, с удивително спокойствие.
— Много смешно, друже. — Този, който ме обезоръжи, ме извъртя и сега гледах във фунията на фотонера. Същите дрехи, идентична лицева маска. Същата черна раница. Още двама техни близнаци се мотаеха някъде отзад и държаха под постоянно наблюдение изхода на помещението. Дулата на техните фотонери сочеха към пода. Ентусиазмът ми да изравня шансовете за успех на двете страни започна да се топи като екранчето на изключен монитор.
Игра на време.
— Кой ви праща, момчета?
— Виж какво — прекъсна ме първият. — Нещата стоят така. Дошли сме за нея, ти си само купчина крачещ въглерод. Затвори си устата и може би ще вземем и теб, да сте си чифт. Но продължаваш ли да ме дразниш, ще те изпека на грил, колкото да видя как изглеждат в печено състояние емисарските ти клетки. Ясен ли съм?
Кимнах, полагайки отчаяни усилия да се освободя от постсъвкупителната вялост, която ме бе завладяла. Пристъпих едва забележимо от крак на крак…
… и прогоних скорошните спомени.
— Добре. А сега, да ви видя ръцете. — Той бръкна в един от джобовете на костюма си и извади контактен парализатор. Дулото на фотонера не мръдна и на милиметър от центъра на челото ми. — Един по един, разбира се.
Вдигнах лявата си ръка и я протегнах. Дясната стиснах зад гърба си, завладян от безсилен гняв.
Малкото сиво апаратче се опря в дланта ми и в горния край премигна едно индикаторче. Наложи се все пак да отмести встрани фотонера, инак парализираната ми ръка щеше да падне върху него…
Сега.
Парализаторът избръмча.
Пълна безчувственост. Студено. Локалната версия на усещането при прострелване с лъчев парализатор. Ръката ми увисна като мъртва риба и едва не забърса дулото на фотонера, въпреки че го бе изместил. Той се отдръпна едва забележимо, но това бе само рефлекс. Маската се захили.
— Чудесно. А сега и другата.
Усмихнах се и го застрелях…
Гравитационна микротехнология — най-новото изобретение на компания „Калашников“.
… от хълбока. Три пъти в гърдите, надявайки се да пробия бронята и да засегна раницата. Алена кръв…
На близка дистанция „Калашников АКС91“ е в състояние да се издигне във въздуха и да преодолее разстоянието до биоимплантанта в дланта.
… обагри стелт костюма и ме опръска по лицето. Той се олюля, размахвайки във въздуха фотонера. Другарите му…
Почти безшумен, максимална мощност при десетсекундни откоси.
… все още не бяха осъзнали какво е станало. Стрелях високо към двама от тях, вероятно уцелих единия някъде. Те се претърколиха и потърсиха прикритие. Отекна ответен огън, далеч от мен.
Извъртях се, влачейки парализираната си ръка като чувалче с пясък, и потърсих Вардани и нейния похитител.
— Не го прави, човече. Защото аз…