— Уф, мамка му — въздъхнах и се надигнах, смъквайки машинално електродите.
Вратата на кабината се отвори с тихо свистене. Хенд пристъпи вътре, докато все още си навличаше дрехите. Примижах към него.
— Необходимо ли беше това?
— Обличай си ризата, Ковач. — Докато говореше, той си закопчаваше копчето на яката. — Чака ни работа. Искам до довечера да сме на полуострова.
— Не прекаляваш ли…
Той вече се обръщаше.
— Хенд, войниците не са привикнали с новите си „ръкави“. Имат още да учат.
— Оставих ги там — той посочи с палец през рамо. — Ще им дам още десетина минути — това са два дни виртуално време. После си събираме багажа и потегляме. Ако някой ни е изпреварил на онзи бряг, ще го накарам дълбоко да съжалява.
— Ако е бил там, когато са ударили Собървил — извиках след него, — вероятно вече съжалява дълбоко. Заедно с всички останали.
Стъпките му се отдалечаваха по коридора. Беше си сложил и сакото и крачеше с уверената походка на истински бизнесмен. Способен на всичко. Готов да изпълни дълга си към компанията, докато аз все още седях на кушетката и се озъртах объркано.
Трета част
Разрушителни сили
„Разликата между виртуалността и живота е много проста. В симулацията знаеш, че всичко се управлява от една всемогъща машина. Реалността не предполага подобна вероятност и човек лесно може да се излъже, че той контролира всичко.“
18.
Няма начин да прехвърлиш незабелязано междупланетен кораб до другата страна на планетата. Затова и не се опитвахме.
„Мандрейк“ ни запази приоритетен старт и парабола за приземяване чрез подорбиталната платформа на Картела и ние излетяхме от един анонимен космодрум в покрайнините на Приземяване още късно същия следобед. Бяха ни осигурили сияещ, новичък щурмови кораб „Локхийд Митома МП“, който ужасно приличаше на опушен скорпион, комуто някой е откъснал щипките. Когато го видя, Амели Вонсава кимна одобрително.
— От серията „Омега“ — рече ми тя, най-вече защото се бях озовал до нея на стъпалото на скутера. Докато говореше, приглаждаше машинално назад косата си и търкаше нетърпеливо симбиотните розетки на врата. — Можеш да кацнеш с това бебче право на булевард „Инкорпорация“, без дори да обгориш дръвчетата. После да пуснеш две плазмени торпеда през сенатския портал, да се изправиш на опашка и да изхвърчиш на орбита преди още да се взривят.
— Например — кимнах сухо. — Но подобна задача могат да поставят само на някой кемпист, който ще лети на разнебитена бракма от типа на „Маои 10“. Така ли е, Шнайдер?
Шнайдер се захили.
— Така е, колкото и да е неприятно на някого.
— Какво да е неприятно? — намеси се Крюкшенк. — Да си кемпист?
— Не, да летиш на „Маои“ — отвърна Шнайдер, докато плъзгаше поглед надолу по маорския й боен „ръкав“. — Да си кемпист, не е чак толкова лошо. Е, освен дето трябва да им пееш маршовете.
Крюкшенк се облещи.
— Ти наистина ли си бил кемпист?
— Шегува се — намесих се и скастрих Шнайдер с поглед. С нас нямаше политкомисар, но Жиан Жианпин ми изглеждаше със здрави кемпистки възгледи и не знаех дали не ги споделят и други членове на групата. Излишно бе още в началото да пораждам вражда между хората.
Един от страничните люкове на „Локхийд“ се отвори и отвътре се показа Хенд, в прилежно изгладен маскировъчен, хамелеонохромиран комбинезон, който мигновено се обагри в сиво, като преобладаващия цвят на щурмовия кораб.
— Добре дошли на шибаното пътешествие — произнесе Хансен.
Бяхме готови за старт пет минути преди определения от „Мандрейк“ прозорец. Амели Вонсава въведе полетния план в компютъра на локхийда, включи последователно всички системи и сетне, поне както ми се стори, потъна в сън. С пъхнати кабели в тила и бузата и затворени очи, тя се изтягаше в своя новичък маорски „ръкав“ като криокапсулна принцеса от полузабравена приказка през Заселническите години. Беше й се паднал вероятно най-тъмният и най-стройният от наличните „ръкави“ и инфокабелите контрастираха с кожата й като червеи албиноси.
На седалката на втория пилот се бе настанил Шнайдер, който мяташе развълнувани погледи изпод шлемофона.