— И ти ще получиш своя шанс — рекох му.
— Да бе, кога?
— Когато станеш милионер на Латимер.
Той ме стрелна с гневен поглед и опря крак на пулта пред него.
— Мноого смешно, няма що.
Забелязах, че Амели Вонсава се усмихва презрително. Никой от дангрекската група не знаеше за сделката с „Мандрейк“. Хенд ни бе представил като консултанти, нищо повече.
— Смяташ ли, че ще мине през вратата? — попитах Шнайдер, опитвайки се да го разведря.
— Откъде, по дяволите, мога да знам?
— Ами само като…
— Господа — прекъсна ме Амели Вонсава, без да отваря очи. — Ще можете ли да ми осигурите малко спокойствие преди полета?
— Да, Ковач, млъкни — подкрепи я злобничко Шнайдер. — Защо не отидеш отзад при пасажерите?
Върнах се в главната кабина, където местата от двете страни на Вардани бяха заети от Хенд и Сън Липинг. Настаних се от другата страна до Люк Дьопре. Той ме изгледа с любопитство и отново се зае да разглежда новите си ръце.
— Харесват ли ти? — попитах го.
Той сви рамене.
— Хубави са. Но не съм свикнал да изглеждам толкова едър.
— Ще свикнеш. Спането помага.
Отново любопитен поглед.
— Очевидно имаш опит. По какво си консултант, всъщност?
— Аз съм бивш Емисар.
— Наистина? — Той се изправи на седалката. — Брей, че изненада. Трябва да ми разкажеш за това.
Забелязах раздвижване и на съседните седалки, където бяха чули разговора ни. Изглежда за миг се бях превърнал в център на вниманието.
— Дълга история. И не особено интересна.
— До старта остава една минута — обяви Амели Вонсава по интеркома. — Искам да използвам тази възможност, за да поздравя всички с добре дошли на борда на „Наджини“ и да ви предупредя, че ако не сте си поставили предпазните колани, не бих могла да гарантирам физическата ви цялост през следващите петнайсет минути.
Отново раздвижване по редовете, придружено от усмивките на онези, които вече се бяха вързали.
— Струва ми се, че тя преувеличава — обади се Дьопре, докато нагласяваше своя колан. — Тези кораби са оборудвани с компенсатори.
— Човек никога не знае. Може да попаднем под обстрел, докато излизаме на орбита.
— Точно така, Ковач — ухили ми се Хансен. — Гледай винаги откъм позитивната страна.
— Опитвам се да мисля напред.
— Страх ли те е? — попита неочаквано Жиан.
— Винаги. А теб?
— Страхът е неудобство. Трябва да се научиш да го потискаш. Това е призванието на професионалния войник. Да изоставя страха.
— Не, Жиан — прекъсна го Сън Липинг. — Това е да си мъртъв.
Щурмовият кораб се наклони неочаквано и върху раменете и гърдите ни се стовари огромна тежест. Кръвта се стече в краката ни. Ставаше все по-трудно да се диша.
— Исууусе Хрииисте! — произнесе Оле Хансен през стиснатите си зъби.
Скоро след това положението се поуспокои. Изглежда бяхме излезли на орбита и Амели Вонсава бе прехвърлила част от мощността на ускорителите към бордовата гравикомпенсираща система. Завъртях глава към Дьопре.
— Значи преувеличава, а?
Той близна с език юмрука си и отгоре остана червено петънце кръв от прехапания му език.
— И това ако не е преувеличаване.
— Излязохме на орбита — потвърди предположенията ми Вонсава. — Разполагаме с приблизително шест минути безопасен полет под геосинхронизирания чадър на Приземяване. След това ще бъдем изложени на опасността от засичане и прехващане и вероятно ще се наложи да прибягвам до внезапни маневри, затова дръжте си езиците зад зъбите.
Дьопре кимна мрачно и показа на околните окървавения си юмрук. Из кабината отекна дружен смях.
— Ей, Хенд — провикна се Ивет Крюкшенк. — Защо твоят любим Картел още не се е сетил да докара пет-шест високоорбитални оръдейни платформи и да приключи войната?
Малко по-нататък по редицата Маркус Сучиади се подсмихна лекичко, но не каза нищо. Двамата с Оле Хансен си размениха погледи.
— Ей, Крюкшенк — сапьорът вероятно бе решил да отговори, по незабележимо нареждане на Сучиади. — Не си ли чувала за мародерни бомби? Имаш ли представа каква голяма цел става от високоорбиталните оръдейни платформи?
— Сигурно — отвърна Крюкшенк, без никакво намерение да се предава. — Но сега повечето от кемпистките мародерни бомби са на повърхността и при съответното геосинхронизиране…