Свалих си маската и забелязах, че Хенд ме наблюдава с едва забележима усмивка в ъгълчето на устата.
— Не мога да кажа, че звучеше твърде оптимистично. Такъв ли е винаги?
— Да, пред лицето на клиентската глупост. Какво беше това, за експерименталните…
Хенд ми направи незабележим знак да замълча и поклати глава.
— Не се безпокой. Стандартна пропаганда на Картела. Така се държат настрани нежеланите гости.
— Искаш да кажеш, че са само приказки?
Хенд се засмя отново. Сучиади не каза нищо, но устните му се изпънаха. Отвън шумът на двигателите се усили.
— На брега сме — съобщи Амели Вонсава. — Намираме се на двайсет и един километра и седемстотин метра от собървилския кратер. Ще слезете ли за снимки?
19.
Пухкаво бяло.
За един кратък миг, докато стоях на стълбичката на „Наджини“, имах усещането, че навън вали сняг.
— Чайки — произнесе Хенд с вид на познавач, скочи долу и разрина с крак натрупаната перушина. — Радиацията ги е изтребила.
Вълните на иначе спокойното море бяха покрити със застинала, бяла пелена.
Когато колонизаторските шлепове за първи път се приземили на Санкция IV, а също и на Харланов свят, за местните обитатели те били истински катаклизъм. Колонизацията на една планета е невероятно разрушителен процес и модерните технологии не са направили много по въпроса. И досега хората се разполагат на върха на хранителната верига главно като унищожават конкурентите си в екосистемата — големи и малки. Неизбежно унищожение, което започва от мига, когато шлеповете докоснат повърхността.
Гигантските колонизаторски кораби изстиват бавно, ала вътре вече кипи трескава активност. Потоци от клонирани ембриони напускат криорезервоарите и се разтоварват от грижовните машини в камерите за ускорено израстване. Тук те получават огромни количества растежни хормони и хранителни вещества, с помощта на които всеки един от клонингите достига зряла възраст само за няколко месеца. А през това време навън вече излизат първите групи, отгледани през последните месеци от междузвездния полет, готови да заемат полагаемото им се място в новия световен ред. Нищо общо с романтиката на обетованата земя, за която така обичат да пишат хроникьорите.
Но най-разрушителни от всички са машините за промяна на обкръжаващата среда.
Всеки сериозен план за планетно колонизиране неминуемо е свързан с няколко изкуствени екоинтелекта. След първоначалните катастрофи на Марс и Адорацион започна да става ясно, че опитите да се създаде изолирана среда от земна екосистема на чужд и враждебен терен са обречени на неуспех.
Първите колонисти, които вдъхнали от тераформирания въздух на Марс, измрели до няколко дни, а мнозина от онези, които останали вътре, станали жертви на червеите, родени от зловещи буболечки, които никой преди това не бил виждал. Тези буболечки се оказали далечни наследници на една земна пустинна пеперуда, която се развила по непредсказуем начин в тераформираните условия на новата планета.
И така. Обратно в лабораториите.
Изминали две поколения, преди марсианските колонисти да могат най-сетне да дишат атмосферен въздух.
На Адорацион било дори по-лошо. Колонизаторският шлеп „Лорка“ потеглил няколко десетилетия преди марсианската епопея, запокитен към най-близкия от подходящите за заселване светове, обозначени върху марсианските карти, с храбростта на захвърлен срещу танк коктейл „Молотов“. Това бил почти отчаян щурм срещу бронираните дебри на космическото пространство, акт на технологично предизвикателство пред лицето на деспотичната физика, която владее космоса, и наивна проява на доверчивост към наскоро разшифрованите марсиански архиви. Всъщност още от самото начало всички очаквали само и единствено провал. Дори онези, които предоставили копираното си съзнание на колонизаторските „инфоколоди“ и своите гени в ембриобанката, не хранели кой знае какви надежди, че техните съхранени в машината съзнания ще видят края на пътуването.