Сучиади имаше смутен вид.
— Тази… находка — рече той. — За която вие твърдите, че е врата. Можете ли да ми дадете някакви гаранции, че нищо няма да дойде през нея от другата страна?
— Не мога, разбира се.
— Имате ли някаква представа какво може да дойде?
— Не, нямам — Вардани се засмя.
— В такъв случай, искрено съжалявам, госпожице Вардани. От военнотактическа гледна точка ми се струва целесъобразно да разположим оръжията на „Наджини“ в непосредствена близост до вратата.
— Капитане, това не е военна операция — намеси се Хенд с тон, в който се долавяше досада. — Струва ми се, че ви го обясних по време на първата оперативна. Вие сте участник в комерсиално начинание, чиято специфика налага вратата да не бъде излагана на риск от въздушно засичане, докато не достигнем определен стадий. А по-точно, съгласно Междукорпоративната харта, докато не преминем от другата страна и не разположим там маяк за обозначаване на собствеността на компания „Мандрейк“.
— Ами ако тази врата реши да се отвори, преди да сме готови, и през нея проникне нещо враждебно?
— Нещо враждебно? — повтори Вардани, която очевидно се забавляваше. — Като какво, например?
— Вие по-добре от мен би трябвало да знаете, госпожице Вардани — отвърна непреклонно Сучиади. — Моя грижа е безопасността на експедицията.
Вардани въздъхна.
— Те не са били вампири, капитане — рече тя уморено.
— Моля?
— Марсианците. Не са били вампири. Нито демони. Те са просто технологично напреднала раса с крила. Това е всичко. Няма нищо от другата страна на това „чудо“ — тя посочи с пръст към скалите, — което да не сме в състояние да построим след няколко хиляди години. Стига дотогава да овладеем милитаристичните си стремежи за разрушение.
— Това обида ли е, госпожице Вардани?
— Приемете го както ви харесва, капитане. Ние всички умираме от лъчева болест. Само на няколко десетки километра от нас цял един град е бил напълно обезлюден. Стотици хиляди цивилни граждани са били избити вчера. — Тя постепенно повишаваше глас. — Шансовете да ви застрелят, изгорят или премажат на тази планета никога не са били по-големи. Дори и да се измъкнете, очакват ви концентрационни лагери, където смъртта е малко по-бавна. И всичко това, едното и другото, е дело на войници като вас. Има ли нещо, което да добавя, за да си изясните отношението ми към милитаризма?
— Госпожице Вардани — намеси се с напрегнат глас Хенд. Под рампата Хансен, Жиан и Шнайдер бяха преустановили работата си и гледаха към нас, привлечени от високия тон на разговора. — Струва ми се, че изместихме темата. Обсъждахме въпроси, свързани с нашата сигурност.
— Така ли? — Вардани се разсмя, но после си пое дъх. — Добре, капитане. Ще бъда кратка. Занимавам се с археология от седемдесет години, но нито веднъж не съм се натъквала на каквито и да било сведения, че марсианците са в състояние да ни предложат нещо по-неприятно от това, което хората правят едни с други на Санкция IV. Като изключим радиационното заразяване около Собървил, ще бъдете в далеч по-голяма безопасност, ако седите на прага на вратата, отколкото където и да било другаде на повърхността на тази планета.
Настъпи кратка тишина.
— Защо не насочите оръдията към входа на пещерата? — предложих аз. — Същият ефект. Дори още по-добре, след като поставим там монитори. Ако се появят чудовища с половинметрови нокти, можем да ги затрупаме в пещерата.
— Чудесна идея — подкрепи ме Хенд и застана на платформата между Вардани и Сучиади. — Това май е най-доброто решение, капитане?
Сучиади се взря в очите на Хенд и изглежда схвана намека. Козирува и се завъртя на токове. Погледнах го отблизо, докато се спускаше от рампата. Лицето му не бе така безизразно, както по-рано, докато още привикваше с маорския „ръкав“.
Всъщност имаше вид, сякаш е бил предаден.
Понякога срещаш наивността на странни места.
В основата на рампата той се спъна в един труп на чайка и едва не падна. Изрита го ядосано, вдигайки фонтан от тюркоазен пясък.
— Хансен! — чухме го да вика. — Жиан. Изчистете тези боклуци от брега. Да няма и перушинка на два метра около кораба!
Оле Хансен повдигна вежди и козирува иронично. Сучиади дори не го забеляза — вече се отдалечаваше към водата.