— Нанотех, нали? — попита Хансен, изразявайки мнението на останалите.
Хенд кимна. Лицето му беше маска, но изострените ми сетива долавяха кипящия отдолу гняв.
— Експериментален нанотех — добавих. — Хенд, доколкото си спомням, мерките за сигурност не трябваше да надхвърлят обичайното.
— Така беше — кимна той замислено.
— Работил съм с военни наносистеми — обади се Хансен. — Но никога не съм виждал нещо подобно.
— Не би трябвало да си виждал — рече Хенд и се приближи към екрана. — Това е съвсем ново. Наричаме го нулева конфигурация. Нанолите са лишени от специфична програма, която да следват.
— И какво всъщност правят? — попита Амели Вонсава.
Хенд я погледна учудено.
— Нищо. Нищо не правят, госпожице Вонсава. Точно така. Хранят се с радиация от взрива и се възпроизвеждат. Освен това те съществуват. Това са зададените параметри.
— Значи са безвредни — подметна Крюкшенк със съмнение в гласа.
Видях, че Сучиади и Хенд разменят погледи.
— Безвредни, поне засега — Хенд докосна едно копче на неговия стол и изображението изчезна. — Капитане, датчиците, които разположихте, ще бъдат ли в състояние да ни предупредят, ако се появи неочаквано раздвижване?
Сучиади се намръщи.
— Всичко, което мърда, ще излезе на екрана — рече той. — Но…
— Чудесно. В такъв случай, да се захващаме за работа.
Чу се тих ропот. Без да обръща внимание на никого, Хенд се надигна и излезе навън, като остави покривалото на входната врата вдигнато. Оле Хансен вирна брадичка по маниера на Хенд и се зае да имитира наперената му походка, но Сучиади го сгълча. След това започна да разпределя задачите.
Чаках да приключат. Войниците излизаха един по един. За миг зърнах Таня Вардани при вратата, тя също погледна към мен, но Шнайдер й пошушна нещо и двамата излязоха. Накрая останах сам. Почаках още няколко минути, след това отидох в помещението на Хенд. Намерих го да се изтяга на койката, вперил поглед в тавана. Дори не погледна кой влиза.
— Какво искаш, Ковач?
Дръпнах един стол и седнах.
— За начало, да не хвърляш толкова много прах в очите.
— Не помня да съм лъгал някого напоследък. А внимавам за тези неща.
— Но и не си казал много истини. Само сумтиш, а в работа като нашата това е вредно. Момчетата не са глупаци.
— Не са, вярно е — кимна той с безразличието на ботаник, който говори за своите екземпляри. — Но им се плаща, а това е важното.
— На мен също, което не би ми попречило да ти извия врата, ако нещата се объркат.
Мълчание. И да го бях изплашил, не си пролича с нищо.
— И така — продължих, — ще ми кажеш ли какво става с тези наноли?
— Нищо не става. Чу какво обясних на госпожица Вонсава. Нанолите са в нулева конфигурация, защото не правят абсолютно нищо.
— Стига вече, Хенд. Щом не правят нищо, какво толкова си се стегнал?
Той продължи да гледа към тавана. Очевидно обмисляше някакъв много важен въпрос.
— Знаеш ли — промърмори — какво им е великото на войни като тази?
— Че пречат на населението да мисли?
На лицето му трепна бледа усмивка.
— Потенциалът за модернизиране — рече.
Тази мисъл внезапно го изпълни с енергия. Той спусна крака на пода, сплете пръсти и втренчи поглед в мен.
— Ковач, какво мислиш за Протектората?
— Шегуваш се, нали?
Той поклати глава.
— Никакви игрички. Кажи ми, какво е за теб Протекторатът?
— „Ръка на скелет, стиснала яйце, преди да се излюпи“?
— Много поетично, но не исках да ми цитираш Квел. Питам те какво мислиш.
Повдигнах рамене.
— Мисля, че е била права.
Хенд кимна.
— Да — рече. — Била е права. Човешката раса достигна звездите. Преодоля пространства, надхвърлящи нашето въображение. Създаде общества на планети, толкова отдалечени, че и най-бързите кораби ще пътуват хилядолетия, за да ги достигнат. И знаеш ли как успяхме?
— Мисля, че съм чувал тази реч.
— Корпорациите — ето кой го направи. Не правителствата. Не политиците. Нито шибаният Протекторат. Корпоративното планиране ни даде идеята, корпоративното инвестиране плати, да я превърнем в реалност, корпоративните служители я построиха.