От радиацията, лекарствата или нещо друго, но изведнъж се почувствах ужасно изморен. Каквото и да кажех, щеше да е в тон с тирадата на Таня Вардани срещу военщината. Хабене на топъл въздух. С тези хора не се разговаря. Войници, корпоративни служители, политици. Най-добре е да им теглиш куршума, но и тогава едва ли ще постигнеш нещо.
Хенд се покашля.
— Ако имаме късмет, ще се измъкнем оттук, преди да се развие прекалено много.
— Ако Геде е на наша страна, искаш да кажеш?
Той се усмихна.
— Щом така ти харесва.
— Хенд, не вярваш и на думичка от това.
Усмивката му се стопи.
— Откъде знаеш в какво вярвам?
— ОПРО-ни. ИСУКЖ-и. Ти ги рецитираш наизуст. Знаеш всичко за тези шибани програми. Когато Карера ни предупреждаваше за ускореното развитие на нанотехнологиите, ти дори не мигна. А сега изведнъж си ядосан и уплашен. Нещо тук ми намирисва.
— Съжалявам, Ковач. Казах ти всичко, което ми е известно.
Сграбчих го. Изправих го на крака и тикнах един от автоматите под носа му.
— Слушай ме внимателно.
— Ковач, не ставай сме…
— Казах да млъкваш!
— Ковач, ако ми направиш нещо, ще съжаляваш дълбоко. Парите ти са на Латимер, но пропускът за там…
— Като гледам, май няма голяма надежда да си ги прибера.
— Подсигурил съм се, Ковач. Дори да ме убиеш, само ще си похабиш куршумите. В Здрач ще ме пренахлузят и…
— А получавал ли си куршум в корема?
Той втренчи поглед в мен. Не смееше да проговори.
— Това са високоскоростни осколочни проектили. Противопехотни, за стрелба на къси разстояния. Предполагам, че си видял какво направиха с групата на Денг. Влизат цели, а излизат на множество осколки. Ако те гръмна в червата, ще агонизираш чак до вечерта. Ще преживееш всяка секунда от края си. Веднъж ми се случи нещо подобно и повярвай ми, бих направил всичко, за да не се повтори.
— Сигурен съм, че капитан Сучиади ще иска да каже нещо по въпроса.
— Сучиади ще направи каквото му кажа, както и другите. Нямаш приятели сред тях и никой няма да поиска да стане жертва на вашите наноли. А сега, имаш ли нещо против да довършим този разговор по цивилизован начин?
Виждах го как търси потвърждение на лицето ми доколко са сериозни намеренията ми. Сигурно и той като мен бе преминавал през нужната психологическа школовка, само дето обучението на Емисарите е несравнимо по-усъвършенствано. В този момент дори аз самият не знаех дали няма да го застрелям.
Той обаче изглежда видя твърда решимост. Прочетох го в очите му. Прибрах бавно автомата в кобура.
— Каквото ще ти кажа, не бива да напуска това помещение — рече той. — Кажи на другите за ОПРО-ните, но останалото ще бъде между нас. Инак последствията може да са непредсказуеми.
— Толкова ли е лошо? — повдигнах вежди.
— Изглежда… — подхвана бавно, — че съм се надценил. Някой ни е скроил номер.
— Кой?
— Не ги познаваш. Съперници.
— Друга корпорация?
Той поклати глава.
— ОПРО-ните са приоритет на „Мандрейк“. Наехме специалисти по ИСУКЖ от други компании, но проектът си е наш. Всичко е строго засекретено. Но и при нас, както навсякъде другаде, има чиновници, които драпат нагоре. Колеги — последната дума я изплю като храчка.
— И имаш ли много такива колеги?
Това предизвика насмешлива гримаса.
— Ковач, в „Мандрейк“ не се сприятеляваш. Другите ще са с теб само докато това им носи изгода. Поискаш ли повече, смятай се за загубен. Всеки си има територия. Боя се, че съм надхвърлил пределите на моята.
— Какво излиза? Че са пратили тук ОПРО-ните с надеждата да не се върнеш обратно от Дангрек? Не е ли твърде егоистично? Като се има предвид над какво работим?
Хенд разпери ръце.
— Те не знаят какво правим тук. Информацията е закодирана в главния компютър на „Мандрейк“. Единствен аз имам достъп до нея. Струвало им е цяло състояние само да определят местоположението ми.
— Доколко е сигурен този компютър?
— Питаш за проникване отвън ли? Почти непробиваем е. Но виж, отвътре — не зная. Трябваше да бързаме. Защитните кодове са доста стари. Ако имат достатъчно време… — Той сви рамене. — Въпросът винаги опира до време, нали?
— Можем да се изтеглим — предложих. — Да използваме опознавателния код на Карера.