Кимнах бавно. В гласа й отново се долавяше решимост и това ми харесваше. Надигнах се от кашона.
— Тръгваш ли?
— Трябва да говоря с Амели. Нуждаеш ли се от нещо?
Тя ме погледна учудено.
— От нищо друго, благодаря. Ще опитам още няколко комбинации и после ще дойда да хапна.
— Хубаво. Там ще се видим. — На излизане спрях. — Какво да кажа на Сучиади? Трябва да му кажа нещо.
— Кажи му, че до два дни ще отворя вратата.
— Наистина ли?
Тя се засмя.
— Най-вероятно не. Но нали трябва да му кажеш нещо.
Хенд беше зает.
Върху пясъчния под на неговото помещение бяха изрисувани някакви странни фигури, а от черните кандила, поставени в ъглите, се виеше ароматизиран дим. Самият той бе седнал с кръстосани крака в отсрещния край на изрисуваната фигура и изглеждаше, сякаш е в транс. Държеше в ръцете си малка бронзова купичка, в която бе сипал няколко капки кръв от порязания си палец. В купичката се въргаляше резбована, белезникава кост, оваляна в алена кръв.
— Хенд, какво, по дяволите, правиш?
Той изплува от транса и лицето му се изкриви от гняв.
— Казах на Сучиади никой да не ме безпокои.
— Да, и той ме предупреди. А сега — какво, по дяволите, правиш?
Между нас увисна мълчание. Погледнах го внимателно и видях телесните знаци. Беше готов да се нахвърли върху мен, което не ме плашеше. Бавната смърт ме правеше раздразнителен и склонен към агресивни прояви. Малкото симпатия, която бях изпитал към него през последните няколко дни, бързо се изпаряваше.
Може би той също четеше моите намерения. Описа някаква спирала с лявата си ръка във въздуха и напрежението изчезна от лицето му. Остави купичката и облиза кръвта от палеца си.
— И без това не очаквах да го разбереш, Ковач.
— Нека позная. — Огледах се. Димът от кандилата бе лютив и неприятен. — Призоваваш свръхестествените сили, за да ни измъкнат от тази бъркотия.
Хенд се пресегна назад и изгаси най-близкото кандило без да се обръща. На лицето му отново бе наложена познатата, равнодушна маска.
— Ковач, както обикновено приемаш нещата с опростената чувствителност на шимпанзе. Ще ти кажа само, че съществуват определени ритуали за общуване с духовния свят, които трябва да бъдат уважавани, ако искаме да получим нещо в замяна.
— Това вече го разбрах и без твоя помощ. Говориш за системата „даваш-получавам“. Колкото — толкова. Малко кръвчица срещу някоя и друга услуга. Ти си истински търговец, Хенд.
— Какво всъщност искаш, Ковач?
— Интелигентен разговор. Чакам те отвън.
Излязох пред входа и едва тогава забелязах с изненада, че ръцете ми едва забележимо треперят. Сигурно пак бе нещо свързано с обратната връзка с биоимплантантите в дланите ми. А може би причината бе в прекомерната радиация, която получаваше тялото ми.
Неприятният вкус от свещниците на Хенд дразнеше гърлото ми. Закашлях се и усетих болезнени пулсации в слепоочията. Намръщих се и започнах да стена като шимпанзе. Зачесах се под мишниците. Отново се закашлях. След това седнах на един стол и втренчих поглед в дланите си. Не след дълго треперенето се успокои.
На Хенд му бяха необходими десетина минути, за да премахне следите от общуването си с духовния свят. Когато излезе навън, изглеждаше досущ като двуизмерното изображение на чиновник, което всички познавахме. Имаше сини кръгове под очите и кожата му бе с едва забележим сивкав оттенък, но в останалото си бе същият.
— Ковач, надявам се, че ме търсиш по важен въпрос.
— Дано не е така. Амели Вонсава ми съобщи, че снощи по някое време бордовата охранителна система на „Наджини“ се е изключила.
— Какво?
Кимнах.
— Точно така. За около пет-шест минути. Не е никак трудно да се направи… според Амели достатъчно е да убедиш системата, че се провежда рутинен технически преглед. Така няма да се задейства алармата.
— О, Дамбала! — Той погледна към брега. — Кои друг знае?
— Ти знаеш. Аз знам. Амели Вонсава знае. Тя ми каза, аз ти казах. Кажи на твоя Геде и той ще направи нещо по въпроса.
— Не започвай пак, Ковач.
— Хенд, време е да се вземат решения. Предполагам, Вонсава е извън подозрение — в противен случай какъв смисъл да ми казва? Аз зная, че съм чист, предполагам, че ти също. Извън този кръг не можем да се доверим никому.