— Хенд, ти наистина си пещерен човек. Първо, защото разглеждаш всичко, включително ефективността, от гледна точка на ползата. За да бъде ефективна една система, не е необходимо да създава външни облаги, достатъчно е да функционира. Това е дваж по-вярно за оръжейните системи. Погледни през прозореца какво е останало от Собървил. Къде е ползата от това?
Хенд сви рамене.
— Попитай Кемп. Той го направи.
— Добре, помисли върху друго. В продължение на петстотин години оръжия от типа на това, което изравни със земята Собървил, са се използвали единствено за задържане на противника. Ядрените глави са били достатъчна заплаха, за да осигуряват мира. А ето че сега ги разхвърляме като играчки. Научихме се как да почистваме след тях и те отново влязоха в употреба. Какво пречи марсианците да са имали подобни проблеми, но от далеч по-голям мащаб, на друго стъпало на развитието? Какви средства биха могли да използват за сплашване?
— Нещо, което превръща хората в маниаци убийци? — Хенд ме погледна скептично. — След една година? О, моля те.
— Но представи си, че няма начин да го спреш.
Това го накара да млъкне. Изгледах и двамата.
— Представете си, че идва тук през хипертунел, като тази врата, променя поведенческите реакции на всеки мозък, който срещне, и заразява всичко живо? Няма значение колко време ще отнеме, след като в края на краищата ще унищожи населението на цялата планета.
— Можем да евакуи… — поде Хенд, но млъкна.
— Не можем да евакуираме никого, защото така само ще разпространим заразата. Единственото, което ни остава, е да изолираме планетата и да я оставим да умре. Да изгубим няколко поколения. Толкова.
— Наистина ли смяташ, че на Санкция IV се разпространява нещо подобно? — попита уплашено Хенд. — Поведенчески вирус?
— Е, това поне би обяснило войната — подметна засмяно Вонсава, сякаш това и чакаше.
Напрежението изчезна.
Вонсава изрови чифт кислородни маски от неприкосновения запас в пилотската кабина и след като ги нахлузихме, двамата с Хенд се върнахме в хангара. Отворихме останалите осем контейнера и отстъпихме назад.
Три от тях бяха разядени непоправимо. Четвъртият бе пострадал частично — дефектната граната бе унищожила само четвърт от съдържанието. Намерихме останки от проектили, вероятно за оръдието на „Наджини“.
По дяволите.
Бяхме изгубили една трета от антирадиоционните таблетки. Резервен софтуер за автоматизираните системи.
Разполагахме само с един работещ маяк.
Върнахме се в кабината, смъкнахме маските и седнахме, потънали в мълчание.
— Какво ще кажем на другите? — попита след време Амели Вонсава.
Разменихме погледи с Хенд.
— Нищо — рекох. — Нито думичка. Да си остане между трима ни. Ще го пишем инцидент.
— Инцидент? — попита учудено Вонсава.
— Той е прав, Амели. Няма никакъв смисъл да вдигаме шум около това. Да го наречем технически проблем. Военно време е и в „Мандрейк“ са привикнали с такива неща. Ще повярват и на това.
Хенд не се усмихваше. Не можех да го виня.
Корозия отвътре.
25.
Преди да се приберем, Амели Вонсава направи оглед на наноколонията. Пуснахме записа веднага щом се върнахме в заседателната зала.
— Това мрежи ли са? — попита някой.
Сучиади даде максимално увеличение. На екрана се появи сивкава паяжина, дълга стотина метра и широка поне десет, която изпълваше падините и цепнатините между гнездата на резонаторната батарея. Грозни същества, наподобяващи четирикраки паяци, пълзяха върху мрежата. Отдолу се усещаше и някакво друго движение.
— На мен лично ми прилича на отбранително съоръжение — подметна Люк Дьопре.
— Засега — съгласи се Хенд.
— Дано така се задържи. — Крюкшенк огледа присъстващите. — Достатъчно чакахме. Какво ще кажете, да извадим една от мобилните артилерийски установки и да пуснем няколко залпа осколочни снаряди в средата на тази гадост?
— Ивет, така само по-бързо ще ги научим да се справят с нас — Хансен рееше поглед някъде към тавана. Успяхме да замажем инцидента с контейнерите, но повредата на маяка изглежда бе разпалила любопитството му. — Те се учат от нас и се адаптират.