— Подиграваш ли ми се, Ковач?
Поклатих глава и надигнах чашата. Имаше нещо тъжно в разговора с Крюкшенк. Напомняше ми за моята младост.
— Ти си от Лимон, нали? — попита Дьопре.
— Планинско чадо, родено и отгледано. Защо?
— Сигурно си си имала работа с кейрфорци?
Крюкшенк изруга.
— Тези негодници! Да, често се навъртаха около нас. Особено през зимата на 28-а. Качваха се на групи с кабинковите лифтове, вършеха гнусните си дела, а когато им се опъвахме, горяха цели села.
Дьопре ме погледна многозначително. Кимнах.
— Хенд е бивш кейрфорец.
— Не му личи. — Тя отново дръпна от пурата. — А и от къде на къде? Те всичките изглеждат като нормални хора, докато не дойде време за молитва. Знаете ли, въпреки всички гадости, които струпват на Кемп… — тя се поколеба и се огледа подозрително. На Санкция IV човек винаги се оглежда за политкомисар, преди да каже нещо важно. — Той поне вярва в това, което върши. Четох, че ги прогонил от Индигоград, преди да започне блокадата.
— И добре е направил — кимна Дьопре. — Маниак като него няма да търпи конкуренция.
— Говорят, че квелизмът е същата стока. Никаква религия.
Изхъмках.
— Ей — Шнайдер се намести между нас. — И аз зная нещичко по въпроса. Какво казваше Квел? „Плюй в лицето на тираничния Господ Бог, ако този шибаняк посмее да ти поиска сметка.“ Нещо такова, нали?
— Кемп не е никакъв квелист — намеси се Оле Хансен, опрян с гръб на перилата. Той ме погледна въпросително. — Нали, Ковач?
— Въпросът е спорен. Кемп заимства доста от квелизма. — Взех мундщука на наргилето и го захапах. Димът удари в дробовете като студен вятър. Закашлях се и изплюх мундщука. — А и цитатът ти е боклук. Неоквелистка измишльотина.
Това предизвика малка буря.
— О, я стига…
— Какво?
— Казала го е на смъртно легло, за Бога!
— Шнайдер, тя никога не е умирала.
— Ето това — вдигна пръст Дьопре — наричам истинска вяра.
— Добре де, никой от нас не я е виждал да умира. Просто е изчезнала. Човек не произнася речи на смъртното си легло, след като не е умрял.
— Може да е било прощално слово.
— Прощално, предсмъртно — глупости! — надигнах се. Ако искате цитати, ще ви засипя с тях.
— Дааа!
— Хайдеее!
Те се отдръпнаха да ми направят място.
Изкашлях се.
— „Няма на кого да давам сметка…“ — е казала тя. Това е от „Дневник на кампанията“, не някакви глупости, уж изречени на предсмъртния одър. Малко преди това отстъпили от Милспорт, косени от техните микробомбардировачи, а правителството на Харланов свят дънело ефира със закани, че скоро Господ Бог ще я призове, за да й поиска сметка. А тя отвърнала: „Няма на кого да давам сметка, най-малкото на Господ Бог. Като всички тирани и той не заслужава дори слюнката, която ще изгубя, за да му отговарям. Сделката, която сключих с него, е безкрайно простичка — аз няма да му търся сметка и той ще ми отвърне със същото.“ Точно това са й думите.
Ръкоплясканията им бяха като плясък на птичи криле.
Огледах лицата им, търсейки ирония и насмешка. За Хансен речта ми изглежда значеше нещо. Имаше замислен вид, захапал лулата. Шнайдер пляскаше и подсвиркваше, но очевидно се наслаждаваше на шоуто. Крюкшенк ми мяташе подканящи погледи. Лицето на Дьопре оставаше неразгадаемо.
— Кажи някое стихотворение — рече той тихо.
— Да! — подкрепи го Шнайдер. — Искаме военна балада.
Кой знае защо изведнъж си спомних площадката за разходки на орбиталната болница. Луманако, Куок и Мунхарто, събрани около мен, с превързани рани. Никой от тях не ме винеше. Законът на вълчата глутница.
— Никога не съм изучавал поезията й — излъгах и се облегнах на перилата, за да скрия лицето си. Пожарищата на далечния полуостров вече гаснеха. Погледах ги известно време и преместих поглед към въгленчето на пурата в ръката ми.
— Този квелизъм май пуска доста дълбоки корени — пошушна ми в ухото Крюкшенк, която незабелязано бе застанала до мен. — Сериозно ли си от Харланов свят?
— Сериозно. Защо питаш?
— Просто така.
— Крюкшенк, тя е била смахната. Вероятно е причинила повече истинска смърт, отколкото всички войници на Протектората, взети заедно.
— Впечатляващо.
Погледнах я и не можах да сдържа усмивката си.