Стивън Кинг
Сражение
— Мистър Реншо?
Гласът на портиера спря Реншо по средата на пътя към асансьора. Той се обърна и премести чантата си от едната ръка в другата. Във вътрешния джоб на сакото му шумолеше тежък плик, натъпкан с двадесет и двадесет и пет доларови банкноти. Поработи здравата и Организацията добре му заплати, въпреки че както винаги си удържа двайсет процента комисионна. Сега на Реншо му се искаше да вземе душ и да си легне.
— Какво има?
— Пратка. Разпишете се, моля.
Реншо въздъхна и погледна замислено кутията. Върху нея беше залепено листче, на което с наклонен наляво почерк бяха написани името и адресът му. Почеркът му се стори познат. Той разтърси кутийката, вътре нещо едва чуто звънна.
— Не искате ли да ви я донесат по-късно, мистър Реншо?
— Не, ще я отнеса сам.
Кутията беше дълга около един метър и неудобна да се носи под мишница. Той я постави на покрития с великолепен килим под на асансьора и завъртя ключа в специалния отвор над редицата обикновени бутони. Реншо живееше в разкошен апартамент на покрива на сградата. Асансьорът плавно и тихо тръгна нагоре. Той затвори очи и възпроизведе върху екрана на паметта си последната „работа“.
Най-напред както винаги позвъни Кел Бейтс:
— Джони, свободен ли си?
Реншо е много добър и надежден специалист, той е свободен само два пъти в годината, минималната такса е 10 000 долара, клиентите плащат за безпогрешния му инстинкт на хищник. Защото Джон Реншо е ХИЩНИК, великолепно програмиран от генетиката и обкръжаващата среда да убива, да остава жив и отново да убива.
След позвъняването на Бейтс Реншо намери в пощенската си кутия светложълт плик с фамилно име, адрес и снимка. Той запомни всичко, изгори плика заедно със съдържанието и изхвърли пепелта в шахтата за боклук.
Този път на снимката беше бледото лице на някой си Хинс Морис, собственик и основател на „Компания Морис за производство на играчки“ от Маями. Този тип пречеше на някого; човекът, на когото той пречеше, се беше обърнал към Организацията и тя в лицето на Кел Бейтс поприказва с Джон Реншо…
Вратите на асансьора се отвориха, той вдигна пратката, излезе и отключи апартамента. Минаваше три часа, просторният хол беше залят от априлското слънце. Реншо с удоволствие постоя няколко секунди под лъчите му, сложи кутията на масичката до вратата, хвърли върху нея плика с парите, разхлаби вратовръзката си и излезе на терасата.
Там беше хладно и силният вятър го прониза през тънкото палто. Но Реншо все пак остана за минута, оглеждайки града, както пълководец оглежда завладяната страна. На изток, зад разкошните жилищни небостъргачи, едва се виждаха натъпканите с хорица мръсни бордеи, над които се извисяваше гора от ламаринени телевизионни антени. Не, тук на върха се живееше по-добре, отколкото там.
Той се върна в апартамента, затвори след себе си вратата на терасата и тръгна към банята, за да се отпусне под топлия душ.
След четирсет минути Джон Реншо излезе от банята и без да бърза, започна да разглежда кутията.
В ПРАТКАТА ИМА БОМБА.
Разбира се, че няма, но той трябва да се държи така, сякаш в пратката има бомба. Той винаги прави така и именно затова се чувства прекрасно, докато мнозина други вече отдавна се възнесоха на небето.
Ако е бомба, тя е без часовников механизъм — не се чуваше тиктакане. Сега най-често използват пластични експлозиви, много по-чиста работа.
Реншо погледна пощенския печат: Маями, 15 април. Изпратен е преди пет дена. Бомба с часовников механизъм досега би се взривила.
Значи пратката е от Маями.
Той се съсредоточи напълно и сплел ръце, без да мърда, разглеждаше кутията. Излишни въпроси като откъде близките на Морис са узнали адреса му, не го вълнуваха. Той щеше да ги зададе по-късно на Бейтс. Сега това е без значение.
Някак разсеяно извади от портфейла се пластмасово календарче, подпъхна го под връвчицата и лепенката се отдели. Почака малко, наведе се и помириса. Нищо освен картон, хартия и канап. Той се разходи около масичката и приклекна пред кутията: тук-там хартията беше скъсана — показваше се зелено метално сандъче с панти. Реншо извади сгъваемия си нож, разряза канапа и хартиената опаковка се смъкна.
Зелено метално сандъче с черни печати. На него с бели шаблонни букви беше написано: „Виетнамско сандъче на американския ветеран Джо“. Малко по-долу: „Двайсет пехотинци, десет вертолета, двама картечари, двама лекари, две базуки, четири джипа“. Долу в ъгъла: „Компания Морис за изработване на играчки“.
Реншо протегна ръка и веднага я отдръпна — в сандъчето нещо се размърда.
Стана, прекоси стаята и запали лампата — беше се стъмнило.