Виетнамското сандъче се разлюляваше, кафявата амбалажна хартия припукваше под него. Неочаквано то се преобърна и с глух удар падна на килима. Капакът с панти се отвори около пет сантиметра.
Миниатюрни пехотинци — високи по четири сантиметра — започнаха да изпълзяват през пролуката. Реншо ги наблюдаваше, без да мигне. Разумът му не се опитваше да обясни невъзможността на това, което ставаше, а само съобразяваше какво опасност го заплашва и какво трябва да направи, за да остане жив.
Пехотинците бяха в полева униформа, с каски, с раници, с миниатюрни карабини на рамо. Двама погледнаха през стаята към Реншо. Очите им не бяха по-големи от точки, направени с молив.
Пет, десет, дванайсет, ето ги всичките двайсет. Един от тях жестикулираше, давайки заповеди на останалите. Те се строиха по дължината на отвора и започнаха да бутат капака — отворът се увеличаваше.
Реншо все от дивана голяма възглавница и тръгна към сандъчето. Командирът се обърна и махна с ръка. Пехотинците приготвиха карабините за бой, раздадоха се тихи пукания и Реншо внезапно почувства нещо като ужилвания от пчели
Тогава хвърли възглавницата, пехотинците паднаха, а капакът на сандъчето се разтвори. Оттам, жужейки като водни кончета, излетяха миниатюрни вертолети, боядисани в зелено.
Тихи „пах! пах! пах!“ долетяха до Реншо и в същия миг той видя пред вратите на вертолетите мъничките пламъчета на картечни откоси и усети сякаш някой започна да го боде с иглички по корема, дясната ръка, шията. Той бързо протегна ръка, сграбчи един от вертолетите и рязка болка прониза ръката му — въртящи се витла бяха разкъсали пръстите до костта. Останалите отлетяха надалеч и започнаха да кръжат около него като стършели. Вертолетът, който го рани, падна на килима неподвижно.
Реншо закрещя от неочаквана болка в крака. Един пехотинец стоеше на обувката му и го ръгаше с щита си в глезена. Мъничко зло лице гледаше Джо.
Реншо отхвърли пехотинеца с крак.
Раздаде се тих кашлящ взрив, болка прониза бедрото му. От сандъчето беше излязъл пехотинец с базука — от дулото й лениво се издигаше дим. Реншо погледна крака си и видя на панталона черна димяща дупка, колкото двадесет и пет центова монета. На тялото му имаше рана от изгорено.
Той се обърна и изтича през хола към спалнята. Покрай бузата му избръмча вертолет, пусна кратък картечен откос и отлетя нататък.
Под възглавницата си Реншо държеше пистолет. Грабна го с две ръце, обърна се и разбра, че ще трябва да стреля по летяща мишена колкото електрическа крушка.
Към него се насочиха два вертолета. Седнал в леглото, Реншо стреля и единият от вертолетите се разхвърча на парчета. „Един по-малко“ — помисли си той, и се прицели във втория… Натисна спусъка…
Вертолетът неочаквано се насочи към него по дъга, лопатите на витлата се въртяха с огромна скорост. Реншо успя да види картечаря, който стреляше с точни къси откоси и се хвърли на пода.
ТОЙ СЕ ЦЕЛЕШЕ В ОЧИТЕ МИ!
Притиснал гръб към по-далечната стена, Реншо вдигна револвера, но вертолетът вече се отдалечаваше. Той като че ли застина за миг във въздуха, гмурна се надолу, сякаш признаваше предимствата на огневата мощ на Реншо и отлетя към хола.
Реншо се надигна, стъпи на ранения си крак и се намръщи от болка. „Много ли са хората по света — мрачно помисли той, — които са улучени от базука, а са останали живи?“
Свали калъфката от възглавницата и превърза крака си. Взе огледалце за бръснене, отиде до вратата, застана на колене, постави го на килима и видя…
Те бяха устроили свой лагер край сандъчето. Мъничките войничета сновяха напред-назад, опъваха палатки, делово обикаляха с джиповете. Над войника, когото Реншо ритна, се беше навел лекар. Останалите осем вертолета охраняваха лагера, кръжейки на височината на масичката за кафе.
Неочаквано те забелязаха огледалцето. Трима от пехотинците се надигнаха и откриха огън от коляно. След няколко секунди то се разхвърча.
Е ДОБРЕ, ЩЕ ВИДИТЕ ВИЕ!
Реншо взе от тоалетната масичка тежка кутия от червено дърво, която му бяха подарили за Коледа. Претегли я на ръка, приближи се до вратата, отвори я рязко и хвърли с размах кутията, както бейсболист хвърля топката. Кутията помести пехотинците като кегли. Един джип се преобърна два пъти. Изправен до вратата, Реншо стреля и улучи войника.
Но няколко пехотинци вече се бяха окопитили и стреляха от коляно; другите бързо се укриха.
Реншо стреля още един път — не улучи. Прекалено дребнички са! Но със следващия изстрел унищожи още един.
Бръмчейки яростно, към него летяха вертолети, мънички куршумчета попадаха в лицето му над и под очите. Реншо изби два вертолета. От режещата болка му тъмнееше пред очите.