Том се засмя.
— Откога нямаш да правиш по сто неща наведнъж?
Тя се бе погрижила за цялата кореспонденция, пристигнала по време на отсъствието й, когато се върна у дома предишния ден. Мелани винаги бе заета с нещо и Том се безпокоеше за нея.
Майка й й зададе същите въпроси за глезена, когато се прибра вкъщи. Мелани каза, че според лекаря счупването не било кой знае какво. Освен ако не се отправеше на ново турне. Тогава щеше да стане.
— На мен ми се струва, че започва да се превръща в сериозен проблем – каза майка й. – Всеки път, щом те погледна, кракът ти е подут. Каза ли го на лекаря? Дори не можеш да носиш сандали с високи токчета.
Мелани изглеждаше смутена,
— Забравих.
— Толкова по въпроса колко си пораснала на двадесет години – отбеляза Джанет.
Не бе необходимо Мелани да е напълно пораснала. В някои отношения тя бе все още дете – в това се криеше част от чара й и освен това бе заобиколена от цял куп хора, които се грижеха за нея. В други отношения обаче бе далеч по-възрастна и по-зряла от връстниците си благодарение на годините упорита работа и дисциплината, която изискваше кариерата й. Беше едновременно жена и очарователно дете. Ако зависеше от майка й, Джанет щеше да я убеди, че е все още бебе. Това положение й даваше пълен контрол над нещата, но въпреки всичките й усилия Мелани порастваше и се превръщаше в самостоятелна жена.
Тя се опита да се погрижи за глезена си – ходеше на физиотерапия, правеше препоръчаните упражнения и го поддържаше влажен през нощта. Скоро се почувства по-добре, но се боеше да носи обувки на платформа или на високи токчета, а когато за пръв път от много време остана задълго права по време на репетиция, болката се върна като постоянно напомняне колко висока цена плаща за успеха си и че работата й не е толкова лесна, колкото изглежда. Парите, славата и главозамайващият успех в кариера като нейната не идваха лесно. Цяло лято бе изнасяла концерти с тежка травма, беше се качвала на сцената със счупен крак, бе пътувала постоянно и се бе опитвала да се преструва, че всичко е прекрасно или поне добре дори когато не беше. Тя си мислеше за всичко това една нощ, докато лежеше будна в леглото с пулсиращ от болка глезен.
На сутринта позвъни по телефона на номер, който пазеше в портфейла си още откакто напусна „Президио“ през май. Уговори си среща за другия следобед и отиде сама, без да казва на никого.
Човекът, с когото се срещна, бе дребничък, закръглен, с плешива глава и най-добрите очи, които Мелани бе виждала през живота си, с изключение на тези на Маги. Двамата разговаряха много, много дълго време и когато Мелани се върна в къщата в Холивуд, от очите й течаха сълзи – сълзи от любов, радост и облекчение. Имаше нужда от някои отговори, а всички предложения, които дребният човек бе направил, бяха разумни, а въпросите, които й бе задал за нея самата и за живота й, я бяха подтикнали към още по-дълбок размисъл. В този ден Мелани взе само едно решение. Не знаеше дали ще може да го изпълни, но бе обещала на него и на самата себе си, че ще опита.
— Проблем ли има, Мел? – попита Том, когато дойде да я изведе на вечеря.
Отидоха в един малък, любим и на двамата ресторант за суши. Заведението беше тихо и приятно, а храната – вкусна. Ресторантчето бе изпълнено с истинска японска атмосфера. Мелани погледна към Том, седнал срещу нея, и се усмихна.
— Не, струва ми се по-скоро обратното – че нещо току-що си е дошло на мястото.
И тя му разказа за срещата си с отец Калахън по-рано същия ден. Обясни, че Маги й е дала името му, когато Мелани й бе споменала, че иска да се занимава с работа на доброволни начала. Отец Калахън управляваше две сиропиталища в Ел Ей и една мисия в Мексико и прекарваше в Лос Анджелис само част от годината. Мелани бе извадила късмет, че го бе заварила тук.
Тя разказа на Том за работата, с която се занимаваше отецът – най-вече с изоставени деца, млади момичета, които спасяваше от бордеите, момчета, които продаваха наркотици от седем или осемгодишни. Той им даваше подслон, храна и обич и преобразяваше живота им. Работеше и в едно убежище за малтретирани съпруги и помагаше в изграждането на болница за хора със СПИН. В Ел Ей работеше с хора, отдадени на благотворителност като самия него, но истинската му любов бе дейността му в Мексико. Занимаваше се с нея от повече от тридесет години. Мелани го бе попитала с какво може да му помогне. Искаше да кандидатства за работа на доброволни начала в Ел Ей и си мислеше, че отецът може да я помоли да напише чек за мисиите в Мексико. Вместо това той й се усмихна и я покани да го придружи там – смяташе, че това посещение ще бъде от голяма полза и за самата нея. Може би там щеше да намери отговорите, които търсеше и за които бе говорила с него – отговорите на въпросите за собствения й живот. Тя му бе казала, че има много неща, за които трябва да е благодарна – успех, слава пари, почитатели, майка, която правеше всичко за нея, независимо дали самата Мелани го искаше или не, и приятел, който се държеше чудесно с нея – един истински добър човек, когото обичаше.