— Тогава защо съм нещастна? – попита Мелани свещеника, докато сълзите се стичаха на потоци от очите й. – Понякога ненавиждам работата си. Струва ми се, че всички ме притежават – всички, освен самата мен. Имам чувството, че трябва да правя всичко, което поискат… а този глупав глезен ме боли убийствено от три месеца. Работих три месеца въпреки счупването и сега кракът не може да се оправи. Майка ми се ядосва, защото не мога да нося високи токчета на сцената, и казва, че с равни обувки изглеждам ужасно.
Думите се изсипваха от устата й така объркано, както мислите се въртяха в главата й, като дете, което изпразва кубчетата от камиона си. Почти можеше да разбере какво си мисли, но не можеше да намери смисъл в него или да разбере какво да направи, за да извлече някаква полза от тревогите си. Свещеникът й подаде няколко книжни кърпички и тя си издуха носа.
— А какво искаш ти, Мелани? – попита благо отец Калахън. – Ти, а не някой друг. Да оставим настрана какво искат майка ти, агентът ти, приятелят ти. Какво иска Мелани.
Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги спре:
— Искам да стана медицинска сестра, когато порасна.
— Едно време исках да стана пожарникар, а ето че станах свещеник. Понякога поемаме по други пътища, а не по онези, които се очаква да поемем.
Той й разказа, че преди да стане свещеник, е следвал архитектура и знанията му са се оказали много полезни при строежа на сградите, които издигали в мексиканските села, където работел сега. Не й каза, че има докторска степен по клинична психология, която бе дори още по-полезна и сега, докато разговаряше с нея. Отец Калахън беше францисканец, който се справяше добре с работата си, но някога се бе колебал дали да не избере ордена на йезуитите. Интелектуалната страна на йезуитите му допадаше и той искрено се наслаждаваше на разгорещените дискусии с тях, когато им се удадеше възможност за това.
— Ти имаш прекрасна кариера, Мелани. Благословена си от Бога. Имаш удивителен талант и ми се струва, че обичаш работата си – е, поне през по-голямата част от времето, когато не ти се налага да пееш със счупен глезен и никой не те използва.
В известен смисъл Мелани не бе по-различна от момичетата, които той спасяваше от бордеите в Мексико. Имаше прекалено много хора, които се опитваха да я използват. Просто й плащаха повече за това, а костюмите й бяха по-скъпи. Но той долавяше, че всички, дори и майка й, се опитват да я манипулират, докато я изцедят до крайност. За Мелани това изцеждане бе започнало да настъпва по време на последното й турне и единственото, което искаше сега, бе да избяга и да се скрие някъде. Искаше да помага на другите и да си върне поне част от преживяванията в „Президио“ след земетресението. За нея това бе време на откъсване и преобразяване, но после бе принудена да се върне към истинския си живот.
— Ами ако правиш и двете? Да се занимаваш с работата, която обичаш, когато не ти идва в повече, може би дори при условия, които определяш самата ти? Може би имаш нужда да поемеш контрола, а не да се оставяш постоянно да те напътстват. Може би ти трябва малко време, за да помислиш за това. И може би ще успееш да откъснеш малко време, за да помагаш на другите – на хора, които наистина имат нужда от теб, както оцелелите след земетресението, на които си помагала заедно със сестра Маги. Може би тогава в живота ти ще настъпи по-голямо равновесие. Ти можеш да дадеш много на хората, Мелани. И ще останеш изумена, когато разбереш колко много ще ти дадат и те.
Точно сега никой не й даваше нищо – никой, освен Том. Всички останали само я използваха.
— Имате предвид да работя с вас тук, в Ел Ей или в мисията ви в Мексико?
Мелани не можеше да си представи откъде ще намери време за това. Майка й постоянно кроеше планове за нея, насрочваше интервюта, репетиции, записи, концерти, благотворителни представления, специални участия. Животът и времето на Мелани не бяха нейни нито за миг.
— Възможно е. Ако това е нещото, което искаш. Но не го прави, за да ме зарадваш. И така радваш достатъчно хора с музиката, която им даваш. Сега е твой ред, Мелани. Всичко, което трябва да направиш, е да се наредиш на опашката, да отидеш до гишето и да си вземеш билет. Щастието те очаква. Никой не може да ти го отнеме. Не е нужно постоянно да се движиш натам, накъдето искат всички други. Вземи си билета, избери сама посоката и поне веднъж направи нещо, което ти доставя удоволствие. Животът може да бъде далеч по-приятен, отколкото ти му позволяваш. И никой не трябва да може да вземе този билет от ръката ти. Сега не е ред на другите, Мелани. Сега е твой ред.