— Чувам те, мамо – рече тихо тя – и съжалявам, че се чувстваш по този начин. Но това е нещо, от което имам нужда. – След което скочи и с двата крака в кладенеца. – Заминавам за Мексико и ще се върна чак след Деня на благодарността. Тръгвам в понеделник.
Почти потръпна при произнасянето на думите, но все пак ги изрече докрай. Сегашната сцена бе най-ужасна от всичките им караници, макар че и преди се бяха сблъсквали жестоко, когато Мелани се опитваше да взема сама решенията си или да си извоюва известна независимост.
— КАКВО? Да не си полудяла? Имаш един милион ангажименти дотогава. Никъде няма да ходиш, Мелани, не и ако не ти кажа аз. Не смей да ми казваш какво ще правиш. Не забравяй кой те изведе на върха.
Истината бе, че я бе извел гласът й, а майка й само му бе помогнала, но думите на Джанет бяха жестоки и Мелани се почувства така, сякаш майка й я бе зашлевила през лицето. За пръв път се осмеляваше да се противопостави на Джанет по този начин и сцената бе ужасна. Искаше й се да се свие под завивките и да заплаче, но не го направи. Имаше твърдо намерение да отстоява решението си. Знаеше, че трябва. А и това, което правеше, беше правилно. Нямаше да позволи майка й да я накара да се почувства виновна, задето има нужда да се отдалечи за малко.
— Отмених останалите уговорки, мамо – каза тя.
— Кой ги е отменил?
— Аз. – Мелани не искаше да създава неприятности нито на агента, нито на мениджъра си, затова реши да поеме цялата вина. В крайна сметка тя бе тази, която им каза да го направят, а то бе същото като да вземе телефона и лично да се захване с отменянето. – Имам нужда да се махна, мамо. Съжалявам, че си огорчена, но е важно за мен.
— Кой ще идва с теб?
Джанет все още търсеше виновника – човека, който й бе отнел властта. В действителност обаче единственият виновник беше времето. Мелани най-после бе пораснала и искаше да има поне отчасти контрол над собствения си живот. Този момент бе назрявал от доста време. Но може би любовта на Том й бе помогнала да събере смелост.
— Никой. Ще отида сама, мамо. Ще работя в една католическа мисия, която се грижи за деца. Искам да го направя. Обещавам, че ще се върна, и когато го направя, ще работя до скъсване. Просто ме остави да замина, без да изпадаш в пристъп на лудост.
— Не изпадам в пристъп на лудост. Ти си тази, която е полудяла! – кресна Джанет. От уважение към майка си Мелани не бе повишила глас нито за миг. – Ако искаш да заминеш за няколко дни, това може да се окаже чудесен материал за пресата – рече с надежда тя, – но не можеш да отпратиш за Мексико и да останеш там цели три месеца. За Бога, Мелани, какво си въобразяваш, че правиш? – хрумна й нещо друго. – Това да не е работа на онази малка монахиня от Сан Франциско? Стори ми се доста лукава. Пази се от такива хора, Мелани. Следващият й номер ще е да те убеди да постъпиш в манастир. Можеш да й кажеш, че ако си го е наумила, ще трябва да мине през трупа ми!
Мелани се усмихна, когато майка й спомена за Маги, колкото и груби да бяха думите й.
— Не, посетих един тукашен свещеник – каза тя, пропускайки да спомене, че именно Маги я е насочила към отец Калахън. – Той управлява голяма мисия в Мексико. Просто искам да отида там, да остана известно време на спокойствие, а после ще се върна и ще работя толкова усърдно, колкото искаш. Обещавам.
— Говориш сякаш те измъчвам – каза Джанет и избухна в сълзи, след което седна на леглото на дъщеря си.
Мелани я прегърна.
— Обичам те, мамо. Наистина оценявам всичко, което си направила за кариерата ми. Просто искам в живота ми да има още нещо.
— Земетресението е виновно за всичко. – Джанет се тресеше от ридания. – Страдаш от посттравматичен синдром. Господи, от това ще се получи страхотен материал за „Пийпъл“.
Мелани се разсмя. В известен смисъл майка й представляваше карикатура на нея самата. Джанет беше добра по душа, но единственото, за което мислеше, бе как да осигури на Мелани колкото се може по-голяма публичност и как да направи кариерата й още по-бляскава, което беше трудна работа. Мелани вече бе постигнала всичко, което си бе поставила за цел да постигне, но майка й все още не искаше да я пусне на свобода и да заживее свой живот. Точно в това беше проблемът. Джанет искаше да живее живота на Мелани, а не своя собствен.
— Няма да е зле и ти да заминеш някъде, мамо. В някой спа курорт или нещо подобно. Или да отидеш в Лондон с приятели. Или в Париж. Не можеш през цялото време да мислиш за мен. Не е здравословно за никоя от нас.
— Обичам те – изстена Джанет. – Не знаеш от какво се отказах заради теб… Можех да имам кариера, но я дадох на теб… всичко, което някога съм правила, е само това, което смятах, че е добро за теб.