Мелани добре познаваше тази встъпителна част и знаеше, че сега ще последва двучасова реч. Този път обаче се опита да я прекъсне в зародиш.
— Знам, мамо. И аз те обичам. Просто ми позволи да го направя. После ще бъда добра, обещавам. Но трябва да ме оставиш да открия нещата сама за себе си и да вземам собствените си решения. Вече не съм дете. На двадесет години съм.
— Та ти си бебе! – рече сърдито Джанет, която се чувстваше смъртно застрашена.
— Аз съм голям човек – отвърна Мелани твърдо.
През следващите няколко дни Джанет не престана да плаче, да се оплаква и да сипе обвинения. Настроенията й се люшкаха между тъга и ярост. Вече забелязваше, че юздите се изплъзват от ръцете й, и изпадаше в паника. Дори се опита да убеди Том да й съдейства, та дъщеря й да се откаже от плана си, но той дипломатично каза, че според него това може да й се отрази добре, както и че Мелани постъпва много благородно, което само вбеси Джанет още повече. Атмосферата в дома стана нетърпима. Мелани нямаше търпение да дойде понеделник и най-после да замине. След като прекара уикенда в къщата заедно с Том, последната вечер тя отиде в апартамента му, за да се спаси от майка си, и се върна чак в три часа сутринта да поспи, преди в десет да се отправи към летището. Том си бе взел отпуска тази сутрин, за да я закара. Мелани не искаше да пътува с дълга бяла лимузина и да привлича вниманието – нещо, за което майка й със сигурност щеше да настоява, ако зависеше от нея. По всяка вероятност Джанет щеше да се обади на медиите и да им разкаже какво става; все още можеше да го направи.
Прощалната сцена с майка й като че ли бе извадена от някой лош сапунен сериал – Джанет я притискаше в прегръдките си, плачеше и повтаряше, че сигурно щяла да умре, преди Мелани да се върне, защото имала болки в сърцето, откакто разбрала, че ще заминава. Мелани я увери, че всичко ще е наред, обеща да й се обажда често, остави й всички необходими телефонни номера, и хукна към колата на Том с раница на гърба и пътна чанта в ръка. Не беше взела нищо друго. Докато се вмъкваше до Том, имаше вид на човек, избягал от затвор.
— Тръгвай! – викна тя. – Тръгвай! Тръгвай! Тръгвай! Преди да е излязла и да се е хвърлила под гумите.
Том потегли и на първия светофар двамата се заливаха от смях. Струваше им се, че наистина са избягали от някой затвор, и това отговаряше на истината. Мелани бе много въодушевена от бягството и от мисълта за това, с което щеше да се занимава в Мексико.
На раздяла Том я целуна, а тя му обеща да му се обади веднага щом пристигне. Самият той смяташе да я посети в мисията след две или три седмици. Мелани обаче знаеше, че през останалото време я очакват много нови приключения. Тази тримесечна почивка в Мексико отговаряше точно на препоръките на лекаря.
Вече седеше в самолета и чакаше да затворят вратите, когато реши да се обади на майка си. В крайна сметка бе устояла и щеше да направи това, което искаше, но знаеше, че това е тежко за Джанет, която го преживява като огромна загуба. Джанет осъзнаваше, че поне до известна степен губи контрол над живота й, и Мелани изпитваше съчувствие към нея. Джанет вдигна телефона. Очевидно беше унила, но се оживи, когато чу гласа на дъщеря си.
— Да не си променила решението си? – попита обнадеждено тя и Мелани се усмихна.
— Не. В самолета съм. Просто исках да ти изпратя една целувка. Ще ти се обадя от Мексико, когато мога.
По високоговорителя предупредиха пътниците да изключат телефоните си и Мелани каза, че трябва да затваря. За миг й се стори, че майка й плаче.
— Все още не разбирам защо го правиш.
За Джанет цялото това начинание звучеше като наказание и отхвърляне на нейната обич. За Мелани това бе възможност да направи нещо добро за света.
— Просто ми е необходимо, мамо. Скоро ще се върна. Пази се. Обичам те, мамо – каза Мелани, докато стюардесата й напомняше да изключи телефона си. – Трябва да затварям.
— Обичам те, Мел – каза припряно майка й.
С последна въздушна целувка Мелани изключи телефона си. Радваше се, че се обади. Не предприемаше това пътуване, за да нарани майка си – изпитваше нужда да го направи заради самата себе си. Трябваше да разбере коя е и дали може да води самостоятелен живот.
Когато пристигна в Мексико, Мелани се обади на Маги. Каза й, че е много доволна, че мястото е красиво, децата – чудесни, а отец Калахън – невероятен. Никога в живота си не се бе чувствала по-щастлива и искаше да благодари на Маги, задето й предложи да се обади на свещеника.
Маги се бе чула и със Сара, която бе получила работата в болницата. Беше заета, но щастлива. Все още имаше да решава много проблеми, докато свикне с новия си живот, но, изглежда, се справяше добре и работата й помагаше. Маги знаеше, както и самата Сара, че я чакат тежки времена, особено когато започне процесът срещу Сет. След това Сара трябваше да вземе някои важни решения. Беше обещала на Сет и на адвокатите му, че ще е до него по време на процеса, но се опитваше да разбере дали иска да се разведе с него или не. Ключът към това откритие беше отговорът на въпроса дали може да му прости това, което бе направил. Все още не знаеше и често говореше за това с Маги, която й казваше да продължава да се моли и че отговорът ще дойде. Засега обаче това не се бе случило. Всичко, за което Сара можеше да мисли, бе колко ужасно е постъпил Сет – бе предал всички, включително и самия себе си, и бе нарушил закона. В очите на Сара това беше почти непростим грях.