Маги все още работеше във временната болница в „Президио“. От земетресението бяха минали четири месеца и от Службата за аварийни ситуации възнамеряваха да затворят лагера следващия месец, през октомври. Имаше обитатели по стаите и хангарите, както и в някои от старите тухлени бараки, но значително по-малко, отколкото преди. Повечето вече се бяха прибрали вкъщи или се бяха настанили на други места. Самата Маги смяташе да се върне в апартамента си в „Тендърлойн“ малко по-късно този месец. Знаеше, че ще й липсват всички тези хора, които бе срещнала и с които бе живяла тук. По някакъв странен начин се бе чувствала добре тук и апартаментът в „Тендърлойн“ щеше да й се стори много самотен. Каза си, че сега ще има повече време за молитви, но така или иначе лагерът щеше да й липсва. Беше си създала страхотни нови приятелства.
Евърет й се обади по телефона в края на септември, няколко дни преди завръщането й вкъщи, и каза, че ще идва в Сан Франциско във връзка с някакъв материал за Шон Пен. Искаше да я заведе на вечеря.
Тя се поколеба и понечи да откаже. Отчаяно се опитваше да намери някакво извинение, но не й хрумваше нищо убедително, затова прие поканата, макар след това да се почувства глупаво.
Същата нощ се помоли да не се чувства така объркана, да изпитва благодарност заради приятелството му и да не иска нищо повече. Но в мига, в който го видя, сърцето й заби лудо. Той вървеше към нея по тротоара пред болницата, където го чакаше, и дългите му стройни крака и черните ботуши му придаваха каубойски вид повече от когато и да било. Когато я видя, лицето му засия и въпреки волята си Маги почувства как собственото й лице се озарява от усмивка. Всеки се радваше да види другия. Той я обгърна в силна мечешка прегръдка, а после отстъпи назад, за да я види по-добре, да обхване с поглед всяка черта на лицето й.
— Изглеждаш прекрасно, Маги – рече той радостно.
Идваше направо от летището. Интервюто бе насрочено чак за другия ден. Днешната вечер бе само тяхна. Той я заведе в едно малко френско ресторантче на „Юниън стрийт“. Градът вече се възстановяваше – руините бяха разчистени и на тяхно място се виждаха нови строежи. Пет месеца след труса почти всички квартали отново бяха обитаеми, освен онези, които бяха пострадали най-тежко – някои от тях бяха безнадеждно разрушени и трябваше да бъдат сравнени със земята.
— Следващата седмица се връщам в апартамента си – рече тъжно Маги, след като поръчаха. – Ще ми липсва животът тук заедно с другите сестри. Може би щях да се чувствам по-добре, ако живеех в манастир, а не съвсем сама.
Тя си поръча риба, а Евърет – огромна пържола. Още преди да им ги донесат, двамата вече бяха потънали в оживен разговор. И както винаги ставаше с тях, този разговор течеше гладко и беше задълбочен. Говориха за безброй неща и накрая Евърет спомена за предстоящия процес на Сет Слоун. Това натъжи Маги най-вече заради Сара. Какво безсмислено погубване на един добър човек и на четири живота. Сет бе проявил такава глупост и бе съсипал живота на толкова много хора.
— Смяташ ли, че ще те командироват да отразяваш процеса? – попита тя с интерес.
— Много бих искал, но не знам доколко „Скууп“ ще се заинтересува от него, макар че би се получила убийствена история. Виждала ли си Сара? Как е тя?
— Добре е – каза Маги, без да разкрива никакви тайни. – От време на време си говорим по телефона. Сега работи в болницата, в отдела за управление на фондовете. И на нея няма да й е леко. Сет завлече всички със себе си на дъното.
— Хора като него винаги постъпват така – рече Евърет, който не изпитваше голямо съчувствие към Сет.
Съжаляваше за Сара и децата й, които никога нямаше да опознаят истински баща си – не и ако прекараше следващите двадесет или тридесет години зад решетките. Тези мисли отново му напомниха за сина му. По някаква причина винаги мислеше за Чад, когато беше с Маги, като че ли между двамата съществуваше някаква невидима връзка. – Ще се разведе ли Сара?