— О, Боже мой… Евърет… не!…
Тя направи крачка назад, но той я хвана за ръката и нежно я привлече към себе си. Задържа я така. Главата й бе сведена надолу в потрес и тъга.
— Маги, недей… Не исках да го правя… Не знам какво стана… беше като сила, която е прекалено могъща, за да й устоя, и която ни привлече един към друг. Знам, че това не биваше да се случва, и просто искам да знаеш, че не съм го направил нарочно… но трябва да бъда откровен с теб. Точно така се чувствам още от мига, в който те видях. Обичам те, Маги… Не знам дали това означава нещо за теб или не… но е факт… Ще направя всичко, което поискаш. Не искам да те нараня. Прекалено много те обичам, за да го направя.
Тя го погледна безмълвно и видя любовта в очите му – чиста, неподправена и искрена. Погледът му отразяваше собствените й чувства.
— Не можем да се виждаме повече – каза тя, въпреки че сърцето й се късаше. – Не знам какво се случи. – А после поднесе в дар същата искреност, която й бе предложил той. – И аз те обичам – прошепна тя. – Но не мога… Евърет, никога повече не ми се обаждай.
Изпита невъобразима болка от изреченото. Той кимна. Беше готов да й даде всичко, което поиска. Тя вече притежаваше сърцето му.
— Съжалявам.
— Аз също – отвърна тя тъжно, извърна се с гръб към него и мълчаливо влезе в сградата.
Той я проследи с поглед, докато вратата се затвори, и почувства, че сърцето му си отива с нея. Пъхна ръце в джобовете си, обърна се и се запъти обратно към хотела си в „Ноб Хил“.
Сгушена в леглото си в мрака, Маги си мислеше, че светът е свършил. За пръв път в живота си се чувстваше прекалено съкрушена и зашеметена, за да се помоли. Всичко, което можеше да направи, бе да лежи и да си припомня мига, в който се бяха целунали.
Престоят на Мелани в Мексико отговаряше на всичките й очаквания и надежди. Децата, с които работеше, бяха мили, любящи и благодарни дори за най-малкото, което някой правеше за тях. Мелани се занимаваше с момичета на възраст от единадесет до петнадесет години, които до едно бяха бивши проститутки, а някои – бивши наркоманки. Мелани знаеше, че три от тях са болни от СПИН.
За нея месеците, прекарани в мисията, бяха период на порастване и дълбоко осмисляне на живота и ценностите й. Том дойде на два пъти да я види и остана впечатлен от това, което правеше. Тя му каза, че в Ел Ей, незабавно ще се върне към работата си – липсваше й пеенето и дори репетициите. Имаше обаче някои неща, които искаше да промени. На първо място трябваше да започне сама да вземе решения. И двамата се съгласиха, че е крайно време, въпреки че Мелани знаеше колко трудно ще й е да накара майка си да го приеме. Джанет обаче също трябваше да си има живот – свой собствен, а не този на дъщеря си. Мелани сподели пред Том, че Джанет си е намерила доста занимания в нейно отсъствие: беше отишла на гости при приятели в Ню Йорк и дори в Лондон и бе прекарала Деня на благодарността в Ел Ей. Самата Мелани бе останала в Мексико по време на празника и смяташе другата година отново да се върне и да работи като доброволка. Престоят й тук бе успешен във всяко едно отношение.
Остана цяла седмица повече, отколкото възнамеряваше първоначално, и кацна на летището в Лос Анджелис броени дни преди Коледа. Летището бе празнично украсено и тя знаеше, че същото ще бъде и с „Родео драйв“. Том я чакаше с колата и със задоволство забеляза колко загоряла и щастлива изглежда. За три месеца Мелани се бе превърнала от дете в жена. Престоят й в Мексико се бе оказал същински ритуал на прехода.
Джанет не бе дошла да я посрещне на летището, но бе организирала специална изненада – парти за „добре дошла“, на което бе поканила всички важни за дъщеря й хора. Мелани обви с ръце врата на майка си и двете се разплакаха от радост, че се виждат. Мелани почувства, че майка й й е простила за бягството и някак си е успяла да разбере и да се примири със случилото се, макар че по време на партито й заразказва за всички ангажименти, които бе направила от нейно име. Мелани започна да възразява, а после и двете се разсмяха, защото знаеха какво се е случило. Старите навици умираха трудно.
— Добре, мамо, нека този път да стане на твоето. Но само сега. Следващия път ме попитай.
— Обещавам – каза майка й, която като че ли се чувстваше леко неудобно.
И за двете настъпващата промяна щеше да бъде голяма. Мелани трябваше да поеме отговорността за собствения си живот, а майка й трябваше да й я отстъпи. Тази промяна нямаше да бъде лека нито за едната, нито за другата, но вече започваше. Временната раздяла бе направила прехода по-лесен.
Том прекара Коледа заедно с тях и подари на Мелани пръстен – тясна халка с диаманти, избрана с помощта на сестра му.