Преди Сара да си тръгне, Сет й даде коледен подарък. Тя също му бе приготвила такъв – кашмирено палто и няколко пуловера. Той й подари красиво палто от норка, точно такова, каквото й харесваше, в разкошен тъмнокафяв цвят. Тя го облече веднага, щом отвори пакета, и целуна Сет по бузата.
— Благодаря ти, Сет. Не трябваше.
— О, да, трябваше – каза той тъжно. – Ти заслужаваш много повече от това.
В предишните дни той щеше да й подари някакво страхотно бижу от „Тифани“ или от „Картие“, но тази година не беше такава, както нямаше да бъде и никоя от следващите. Всички бижута на Сара бяха продадени на търг преди месец, а парите останаха замразени заедно с останалите им авоари, докато разходите на Сет за адвокат достигаха астрономическа сума. Това го караше да се чувства ужасно.
Сара си тръгна и го остави с децата, които щяха да прекарат нощта в апартамента му. Той бе купил сгъваемо креватче за Оли. Моли щеше да спи при него, защото в малкото жилище имаше само една спалня. На сбогуване Сара го целуна, качи се в колата и потегли със свито сърце. Товарът, който носеха двамата, бе толкова тежък, почти непоносим. Но нямаха друг избор.
Сутринта на Коледа Евърет отиде на среща на АА. Беше предложил да говори пред останалите и да сподели собствената си история. Дойдоха много членове, точно както обичаше Евърет. Имаше доста млади хора, мъжаги с груб вид, неколцина от привилегированото холивудско общество и дори двама-трима бездомници.
Точно тази смесица допадаше на Евърет, защото правеше всичко толкова истинско. Някои от срещите, на които бе присъствал в Холивуд и Бевърли хилс, му се сториха прекалено превзети. Той предпочиташе събиранията да са по-груби и по-реални. Срещите, които се провеждаха тук, винаги бяха такива.
По време на първата част на сбирката той разказа някои неща за самия себе си – съобщи името си и каза, че е алкохолик. Петдесет души в стаята изрекоха като един:
— Здравей, Евърет.
Дори след почти две години това все още го караше да изпитва топло чувство и да се чувства така, сякаш си е у дома. Никога не обмисляше предварително това, което споделяше на тези срещи, нито пък го репетираше. Просто изричаше каквото му дойдеше на ума в този момент или каквото го безпокоеше. Този път им разказа за Маги – че я обича и че е монахиня. Каза, че и тя го обича, че иска да остане вярна на обета си и че го е помолила никога повече да не й се обажда, а той е решил да уважи желанието й. През последните три месеца бе чувствал горчиво загубата й, но бе изпълнил обещанието си. А по-късно, след като срещата свърши и той се качи в колата си и се отправи към къщи, си помисли за това, което бе споделил – че монахиня или не, я обича така, както не е обичал никоя друга жена. Това трябваше да означава нещо. Изведнъж Евърет се зачуди дали е взел правилното решение, или е трябвало да се бори за нея. Този въпрос не му бе хрумвал никога досега.
Беше стигнал почти до дома си, когато внезапно направи рязък завой и потегли към летището. В деня на Коледа движението не беше натоварено. Беше единадесет часа сутринта и той знаеше, че може да хване полета за Сан Франциско в един, а в три вече да е при нея. Нищо не можеше да го спре.
Плати билета си, качи се на борда, седна и се загледа през прозореца към облаците, земята и магистралите отдолу. Нямаше с кого другиго да прекара Коледа, така че ако Маги откажеше да го види, нямаше да е изпуснал много – просто малко време и един билет отиване и връщане до Сан Франциско. Струваше си да рискува. През последните три месеца Маги му бе липсвала ужасно – интелигентните й възгледи за нещата, проницателните й коментари, деликатните съвети, които даваше, и прекрасното синьо на очите й. Нямаше търпение да я види. Тя бе най-добрият коледен подарък от всичко на света, както и единственият, който имаше. Самият той не бе приготвил нищо, което да й даде – само любовта си.
Самолетът кацна десет минути по-рано, малко преди два часа, и в три без двадесет таксито вече го бе отвело в града. Той даде адреса й в „Тендърлойн“. Чувстваше се като ученик, който посещава гаджето си, разтревожен какво ще стане, ако тя не го пусне да влезе. Апартаментът й бе снабден с интерком и Маги можеше просто да му каже да си върви, но така или иначе трябваше да опита. Не можеше просто да я остави да си отиде от живота му. Любовта бе нещо, което бе прекалено рядко и ценно, за да го захвърли лека ръка. Никога преди не бе обичал жена като нея. Мислеше, че е светица, и знаеше, че има и други, които споделят това мнение.