— Здравей, Маги – рече нежно той. – Честита Коледа.
— Какво правиш тук? – попита тя, без да сваля поглед от него; не знаеше какво друго да каже.
— Тази сутрин бях на среща… и им разказах за теб… затова дойдох, за да ти пожелая „честита Коледа“.
Тя кимна. Можеше да го разбере. Подобна постъпка бе съвсем естествена за него. Никой друг не бе правил такова нещо за нея. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, за да провери дали е истински, но не се осмели да го направи.
— Благодаря ти – каза тихо тя с лудо биещо сърце. – Искаш ли да отидем някъде да пием кафе? Моето жилище е ужасно разхвърляно.
Не смяташе, че е подходящо да го кани в апартамента си. Централното място в единствената стая се заемаше от леглото й. А то беше неоправено. Евърет се засмя.
— Много бих искал. Направо замръзнах – в буквалния смисъл, тук съм от три часа.
Той отупа задната част на дънките си и двамата пресякоха улицата, за да влязат в едно кафене – заведение, което не изглеждаше особено привлекателно, но беше удобно и добре осветено, а храната беше почти прилична. Понякога Маги се отбиваше да вечеря тук на път за къщи. Рулото „Стефани“ бе наистина добро, както и бърканите яйца, а освен това персоналът винаги се държеше мило с нея заради духовния й сан.
Никой от тях не каза нищо повече, преди да седнат и да поръчат кафе. Евърет си поръча и сандвич с пуйка. Прекрасният коледен чай, който бе споделила със Сара в хотел „Сейнт Франсис“ бе оставил Маги заситена. Евърет проговори пръв:
— Как си?
— Добре.
За пръв път през живота си Маги се чувстваше неспособна да намери думи, но после се поотпусна и почти заприлича на себе си.
— Това е най-милото нещо, което някой някога е правил за мен – да долетиш чак дотук, за да ми честитиш Коледата. Благодаря ти, Евърет – каза тя сериозно.
— Липсваше ми. Много. Затова дойдох. Изведнъж ми се стори глупаво, че вече не можем да си говорим. Предполагам, че трябва да се извиня за това, което се случи последния път, макар че не съжалявам за него. Това бе най-хубавото преживяване в целия ми живот.
Говореше откровено. Винаги бе откровен с нея.
— И за мен беше така. – Думите излетяха от устата й, без да се замисли, но точно така се чувстваше. – Все още не знам как можа да се случи. – Изглеждаше изпълнена със съжаление и разкаяние.
— Не знаеш ли? Аз знам. Мисля, че сме влюбени един в друг. Или поне аз съм влюбен. И имам чувството, че и ти. Поне се надявам да е така. – Евърет не искаше тя да страда поради чувствата си към него, но не можеше да не се надява, че любовта му е споделена. – Не знам какво трябва да направим, ако изобщо ще правим нещо. Но просто исках да знаеш как се чувствам.
— И аз те обичам – каза тъжно тя.
Това бе най-големият й грях към църквата и най-голямата заплаха за обета й, но беше истина. И смяташе, че Евърет има право да го знае.
— Добре, това е добра новина – каза той, отхапа от сандвича си, преглътна и се усмихна облекчено.
— Не, не е – поправи го тя. – Не мога да се откажа от обета си. Това е моят живот. – Но сега по някакъв странен начин Евърет също бе животът й. – Не знам какво да правя.
— Какво ще кажеш засега просто да се наслаждаваме на това чувство и да помислим какво ще правим оттук нататък? Навярно има някакъв начин да започнеш по-различен живот. Може би уволнение със запазване на почетните знаци?
Маги се усмихна на думите му.
— Няма такова нещо, когато напускаш ордена си. Знам, че някои хора го правят. Собственият ми брат например. Но никога не съм си представяла да го сторя самата аз.
— Тогава може би няма да го направиш – каза Евърет. – Може би просто ще оставим нещата така. Но сега поне знаем, че се обичаме. Не съм дошъл тук да те помоля да избягаш с мен, при все че бих бил щастлив, ако го направиш. Защо не помислиш за всичко това спокойно, без да се тормозиш? Дай си време и виж как ще се почувстваш.
Беше толкова разумен и чувствителен. Маги обичаше тези му черти.
— Боя се – призна тя.
— Аз също – каза той и взе ръката й в своята. – Всичко това е плашещо. Не съм сигурен, че досега изобщо съм бил влюбен в някого през целия си живот. Цели тридесет години бях прекалено зает да се давя в алкохол, за да ми пука за когото и да било, включително и за мен самия. Сега се събуждам и ти си тук.
Думите му я трогнаха.
— Никога не съм била влюбена – каза тихо тя, – докато не те срещнах. Никога не съм си представяла, че ще ми се случи.
— Може би Бог е решил, че е време.
— Или проверява отдадеността на призванието ми. Ще се почувствам като сираче, ако напусна църквата.