— Тогава ще те осиновя. Да, това определено е една възможност. Може ли човек да осинови монахиня?
Тя се разсмя.
— Радвам се да те видя, Маги.
Тя започна да се отпуска и двамата се впуснаха в обичайния си оживен разговор. Маги му разказа за нещата, с които се занимаваше в последно време, а той й описа историите, които бе отразил. Спряха се на предстоящия процес на Сет и Евърет каза, че е говорил надълго и нашироко с редактора си и е възможно да го натоварят с отразяването на делото за „Скууп“. Спомена, че ако наистина стане така, ще остане седмици наред в Сан Франциско, като се започне от началото на процеса през март. Маги с удоволствие прие идеята и се зарадва, че не я притиска. Говореха и говореха и когато излязоха от кафенето, отново се чувстваха съвсем естествено един с друг. Той я хвана за ръката, за да пресекат улицата. Часът бе почти осем. Евърет трябваше да хване самолета за Ел Ей. Тя не го покани да се качи в апартамента й, но за една дълга минута двамата останаха на тротоара.
— Това е най-хубавият коледен подарък, който съм получавала някога – каза тя и му се усмихна.
— И за мен.
Той нежно я целуна по челото. Не трябваше да я стряска, а и хората в квартала знаеха, че е монахиня. Не искаше да изложи на риск репутацията й, като я целуне, а и тя не бе готова за това. Имаше нужда да помисли.
— Ще ти се обадя и ще видим как ще се развият нещата – каза Евърет, затаи дъх и се почувства като малко дете, когато продължи: – Нали ще помислиш, Маги? Знам, че това е голямо решение за теб, всъщност по-голямо не може и да има. Но те обичам, тук съм и ако си достатъчно луда да го направиш, ще бъда щастлив да се оженя за теб. Казвам ти го, за да знаеш, че намеренията ми са почтени.
— Не съм очаквала друго от теб, Евърет – отвърна тя откровено и разцъфна в широка усмивка. – Като си помисля, никой никога досега не ми е предлагал брак.
Чувстваше се изпълнена с дързост и въодушевление, докато го гледаше, затова се изправи на пръсти и го целуна по бузата.
— Могат ли един възстановяващ се алкохолик и една монахиня да бъдат щастливи заедно? Останете с нас и в продължението – каза той през смях.
Докато го изричаше, изведнъж осъзна, че тя е достатъчно млада, за да има дете, може би дори няколко, ако започнеха скоро да работят по въпроса. Тази мисъл му хареса, но не я сподели с нея. Маги и така имаше достатъчно неща, за които да мисли.
— Благодаря ти, Евърет – каза тя, докато отключваше входната врата, а той подсвиркваше на едно минаващо такси, което спря пред тях. – Ще помисля. Обещавам.
— Имаш толкова време, колкото искаш. Аз не бързам. Никой не те притиска.
— Да видим какво ще каже Бог за това – усмихна му се тя.
— Добре. Попитай Го. А междувременно аз ще започна да паля свещички.
Тя му помаха за довиждане и изчезна през вратата, а той се втурна надолу по стълбите към таксито. Докато се отдалечаваше от сградата, погледна назад и си помисли, че това е навярно най-щастливият ден в целия му живот. Сега имаше любов и дори нещо още по-хубаво – имаше надежда. И най-хубавото от всичко бе, че имаше Маги… почти. И с абсолютна сигурност знаеше, че тя има него.
В деня след Коледа, зареден с енергия от срещата с Маги, Евърет седна пред компютъра си, влезе в интернет и се захвана с издирването. Знаеше на кои сайтове може да намери търсачки за подобни сведения. Въведе няколко адреса и на екрана се появи въпросник. Евърет внимателно отговори на всички въпроси, макар че не разполагаше с много информация. Име, рождена дата, място на раждане, имена на родителите, последен известен адрес – това бе всичко, с което разполагаше, за да започне търсенето. Нямаше настоящ адрес, номер на социална осигуровка или каквито и да било други данни. Ограничи търсенето до Монтана. Ако там не излезеше нищо, щеше да опита в други щати. Остана неподвижен пред компютъра и зачака да види какво ще се получи. След по-малко от минута на екрана се появиха име и адрес. Беше толкова просто и лесно. След цели двадесет и седем години всичко беше там. Чарлс Луис Карсън. Чад. С адрес в Бут, Монтана. Бяха му нужни двадесет и седем години, за да го потърси, но вече беше готов. До името и адреса видя телефонен номер и имейл.
Помисли си дали да не изпрати писмо по електронната поща, но се отказа. Записа цялата информация на лист хартия и известно време я обмисля, докато крачеше из апартамента си, а после дълбоко си пое дъх, обади се в авиокомпанията и направи резервация. Имаше полет в четири часа същия следобед и Евърет реши да пътува с него. Можеше да се обади на Чад, когато пристигне, или може би просто щеше да отиде дотам и да види къщата, в която живееше. Чад бе вече на тридесет години, а през цялото това време Евърет не го бе виждал дори на снимка. След като престана да изпраща издръжка след осемнадесетия рожден ден на Чад, загуби всякакъв контакт с бившата си жена, а дори и преди това единствената връзка помежду им бяха ежемесечните чекове и нейният подпис, че ги е получила. Вяха престанали да си пишат, когато Чад бе на четири години, и Евърет нямаше дори една-единствена негова снимка, нито пък бе молил бившата си съпруга да му изпрати.