Той не знаеше нищо за сина си – дали е женен или ерген, дали е учил в колеж или не, с какво си изкарва прехраната. Хрумна му нещо и той отново седна пред компютъра и попълни въпросника с данните на Сюзан, но не успя да открие нищо. Може би се бе преместила в друг щат или се бе омъжила повторно. Имаше много причини, поради които да не се появи на екрана. Но това не го интересуваше особено. Единственото, за което мислеше, бе да види Чад. Дори не беше сигурен дали иска да се срещнат и да разговаря с него. Ще го види и ще реши на място.
Не му беше лесно да стигне до това решение. Знаеше, че до голяма степен го дължи на Маги и на раздялата с пиенето. Преди да я срещне и да се излекува от алкохолизма, никога не би събрал смелост да го направи. Защото трябваше да се изправи лице в лице със собствените си грешки, с невъзможността си да създаде връзка с някого или да поеме отговорност за някого, с неспособността си дори да се опита да бъде баща. Когато Чад се роди, Евърет беше на осемнадесет. Самият той бе почти дете. Сега Чад бе по-възрастен от Евърет по онова време. Евърет бе на двадесет и една, когато го видя за последен път, преди да си тръгне, за да се превърне във фотограф, който обикаля целия свят като някакъв войник на съдбата. Но независимо по какъв начин се опитваше да оправдае тогавашната си постъпка или да й придаде романтичен вид, каквито и да бяха целите и намеренията му, от гледна точка на Чад Евърет го бе изоставил. Бе изчезнал. Сега се срамуваше от постъпката си и знаеше, че е напълно възможно Чад да го ненавижда. Със сигурност имаше право да го мрази. Най-после, след всички тези години, Евърет бе готов да се изправи лице в лице с него. Маги му бе дала тласъка, от който се нуждаеше.
По пътя към летището Евърет остана тих и замислен. Купи си чаша кафе от „Старбък“ и я взе в самолета. Остана загледан през люка, докато я пресушаваше. Това пътуване бе съвсем различно от пътуването, което бе предприел предния ден, за да види Маги. Тогава не знаеше как ще го посрещне тя, но дори и да се ядосаше, дори да се опиташе да избегне срещата им, между двамата съществуваше връзка. Между него и Чад обаче не съществуваше нищо, с изключение на тоталния провал на Евърет в бащинството. Нямаше основа, от която да започне или върху която да надгражда. В продължение на двадесет и седем години между двамата не бе имало никакъв контакт, нито пък мост. С изключение на общото ДНК, двамата бяха напълно непознати.
В Бут Евърет взе такси и каза на шофьора да мине покрай къщата, чиито адрес бе взел от интернет. Това беше малка спретната постройка от евтини материали в жилищната част на града. Кварталът не бе от най-луксозните, но не беше и от бедняшките. Къщата изглеждаше обикновена, чиста и приятна. Моравата отвън бе малка, но грижливо поддържана.
След като огледа всичко, Евърет помоли шофьора да го закара до най-близкия мотел, който се оказа част от веригата „Рамада“ – приятен, но безличен. Поиска да го настанят в най-малката и евтина стая, купи си сода от автомата и се прибра. Дълго седя, вперил поглед в телефона, изпълнен с желание да набере номера, но прекалено уплашен, за да го стори, докато най-после събра смелост. Чувстваше, че му се иска да отиде на сбирка на АА. Знаеше, че по-късно ще е свободен да го направи, но първо искаше да види Чад. Винаги можеше да сподели с останалите какво е изпитал при тази среща и по всяка вероятност щеше да го стори.
Вдигнаха на второто позвъняване. Обади се женски глас и за миг Евърет се запита дали не е сбъркал номера. Ако беше така, нещата можеха да се усложнят. Чарлс Карсън не беше необичайно име и можеше да има много абонати, които да се казват така.
— Господин Карсън у дома ли си е? – попита Евърет учтиво.
Усети как гласът му трепери, но жената не го познаваше достатъчно, за да го забележи.
— Съжалявам, няма го. Трябва да се върне след половин час – отвърна услужливо тя. – Да му предам ли нещо?
— Аз… не… ъ-ъ-ъ… ще се обадя пак – каза Евърет и затвори, преди събеседницата му да успее да му зададе повече въпроси.
Зачуди се кое ли е това момиче. Съпруга? Сестра? Приятелка?