Отпусна се на леглото, пусна телевизора и се унесе. Събуди се в осем часа и отново се загледа в телефона, а после се превъртя на матрака и набра номера. Този път се обади мъжки глас, ясен и силен.
— Ако обичате, там ли е Чарлс Карсън? – попита Евърет и зачака със затаен дъх.
Имаше чувството, че най-после е дошъл решителният момент, и при тази мисъл му се зави свят. Оказваше се по-трудно, отколкото бе очаквал. Щеше да се представи и тогава какво? Чад можеше да не пожелае да го види. Защо ли би пожелал?
— Чад Карсън е на телефона. Кой се обажда?
В тона му се долавяше леко подозрение – използването на пълното му име му подсказа, че се обажда непознат.
— Аз… ъ-ъ-ъ… ммм… Знам, че звучи налудничаво и не знам откъде да започна. – А после го изрече на един дъх: – Казвам се Евърет Карсън. Аз съм баща ти.
Последва гробно мълчание, като че ли мъжът на другия край на линията се опитваше да проумее какво е чул току-що. Евърет с лекота можеше да си представи всички неща, които можеше да му каже Чад и сред тях „Я се разкарай“ щеше да бъде най-мекото.
— Не съм сигурен какво да ти кажа, Чад. Предполагам, ще започна с това, че съжалявам, въпреки че това не е извинение за двадесет и седем години отсъствие. Не съм сигурен, че изобщо има нещо, което би могло да го оправдае. Ако не искаш да говориш с мен, ще те разбера. Не ми дължиш нищо, дори и разговор.
Мълчанието отсреща продължаваше и Евърет се запита дали трябва да продължи да говори, или дискретно да затвори. Реши да изчака още няколко секунди, преди да се откаже веднъж завинаги. Бяха му нужни двадесет и седем години, за да потърси сина си. Чад нямаше представа какво става и бе така шокиран, че не можеше да каже нито дума.
— Къде си? – бе единственото, което изрече най-накрая.
Евърет не разбираше какво си мисли. Всичко това беше доста плашещо.
— В Бут съм.
Евърет все още произнасяше тези думи като коренен жител на града, макар че бе живял на много други места. Все още притежаваше лекия акцент на човек от Монтана.
— Така ли? – В гласа на Чад прозвуча удивление. – Какво правиш тук?
— Синът ми живее тук – отвърна Евърет простичко. – Не съм го виждал от много време. Не знам дали искаш да се срещнеш с мен, Чад, и не бих те винил, ако откажеш. Отдавна си мислех да се свържа с теб. Но ще направя това, което ти искаш. Дойдох, за да те видя, но всичко зависи от теб. Ако искаш, ще се срещнем. Ако ли не, разбирам те. Ти не ми дължиш нищо. Аз съм този, който ти дължи последните двадесет и седем години.
От другия край отново се възцари тишина, докато синът, когото той не познаваше, осмисляше думите му.
— Дойдох да ти поискам прошка.
— В АА ли си? – попита предпазливо Чад, разпознавайки формулата.
— Да, от двадесет месеца. Най-мъдрото решение в живота ми. Това е причината да дойда днес.
— Аз също – каза Чад с известно колебание. А после сякаш му хрумна нещо. – Искаш ли да дойдеш на сбирка?
— Да – пое си дълбоко дъх Евърет.
— Има в девет часа – осведоми го Чад. – Къде си отседнал?
— В „Рамада“.
— Ще мина да те взема. Карам черен форд. Ще свирна два пъти. След десет минути съм там.
Въпреки всичко случило се Чад искаше да види баща си също толкова, колкото баща му искаше да види него. Евърет си наплиска лицето със студена вода, среса косата си и погледна в огледалото. Отсреща го гледаше четиридесет и осем годишен мъж, който бе срещнал много трудности и когато бе на двадесет и една, бе изоставил своя тригодишен син. Не се гордееше с постъпката си. Бе извършил много неща, които не му даваха покой, и това бе едно от тях. Не бяха много хората, които бе наранил през живота си, но този, когото бе наранил най-силно, бе собственият му син. Каквото и да направеше, не можеше да поправи стореното, не можеше да му върне годините, които бе прекарал без баща. Но сега поне бе тук.
Той излезе от мотела, облечен в дънки и дебело яке. Скоро колата на Чад спря пред него и Евърет видя, висок, добре сложен и привлекателен мъж с руса коса и сини очи. Когато излезе от автомобила и тръгна към него, Евърет разпозна типичната за момче от Монтана походка. Чад приближи, измери го с продължителен напрегнат поглед и протегна ръка. Двамата мъже се погледнаха в очите и Евърет трябваше да направи усилие, за да потисне сълзите си. Не искаше да притеснява този младеж, който му бе напълно непознат, но изглеждаше добър човек – син, с когото всеки баща би се гордял и би обичал. Стиснаха си ръцете и Чад кимна за поздрав. Очевидно не бе от приказливите.
— Благодаря, че дойде да ме вземеш – каза Евърет, докато влизаше в колата. Забеляза сложените вътре снимки – две малки момченца и едно момиче. – Това децата ти ли са? – попита изненадан той.