— Чад е страхотно хлапе – поздрави я той и тя кимна с лека безизразна усмивка. Не изглеждаше нито щастлива, нито нещастна – просто съвсем вяла. – Децата му също. Сигурно много се гордееш с него. Свършила си чудесна работа, Сюзан, и то съвсем сама, без моя помощ. Съжалявам за начина, по който се държах през всички тези години.
Сега бе неговият шанс да поиска извинение и от нея, без значение колко нещастни бяха заедно. Докато стоеше насреща й, изведнъж осъзна още по-остро какъв ужасен съпруг и баща беше. Но тогава самият той беше дете.
— Всичко е наред – отвърна тя безизразно.
Евърет я гледаше и си мислеше, че изглежда по-стара от годините си. Животът й в Монтана не бе лесен, както не беше и неговият с постоянните пътувания. Но неговият бе далеч по-интересен от нейния. Тя бе съвсем различна от Маги, която бе така енергична и жизнена. У Сюзан имаше нещо, което го накара да се почувства мъртъв отвътре, дори и сега. Трудно му бе дори да си спомни, че някога жената пред него бе хубава и млада.
— Той винаги е бил добро момче – продължи Сюзан. – Исках да продължи с колежа, но той предпочита да работи на открито, на коня. – Тя сви рамене. – И е щастлив.
Евърет видя любовта в очите й. Тя обичаше сина им и той й бе благодарен за това.
— Така изглежда.
Странен бе този родителски разговор между тях двамата – първият и вероятно последният, който щяха да проведат. Евърет се надяваше, че Сюзан е щастлива, макар че нямаше вид на бодър и общителен човек. Лицето й бе сериозно и лишено от чувства. Но не биваше да забравя, че това не е лесно и за нея. Тя изглеждаше доволна, като че ли тази среща бе помогнала и на нея да остави нещо в миналото. Бяха толкова различни и със сигурност щяха да са нещастни, ако бяха останали заедно. Когато срещата им приключи, и двамата знаеха, че нещата са се развили точно така, както трябва.
Сюзан остана съвсем малко. Евърет отново й се извини, преди тя да тръгне към зъболекаря. Изпрати я и се запъти към срещата на АА. Там сподели чувствата, които бе изпитал при срещата им, и как си бе спомнил за отчаянието, нещастието и чувството, че е хванат в капан, което изпитваше по време на брака им. Струваше му се, че най-после е затворил вратата на миналото и я е заключил веднъж завинаги. Само като я видя, осъзна напълно защо си е отишъл. Да прекара живота си с нея, би било смъртна присъда, но бе благодарен, че има Чад и внуците си. Така че в крайна сметка Сюзан му бе донесла нещо хубаво. Всичко помежду им се бе случило поради основателни причини и сега Евърет виждаше съвсем ясно тези причини. Навремето не можеше да знае, че след тридесет години всичко ще му стане ясно и че Чад и децата му ще се превърнат в единственото му семейство. Сюзан му бе дала нещо прекрасно и той й бе благодарен за това.
Вечерята в китайския ресторант бе много приятна. Евърет и Чад постоянно говореха и децата също бъбреха, смееха се и разпиляваха храна навсякъде. Деби дойде и се опита да понесе миризмата на храната без оплаквания. Наложи й се да излезе само веднъж. А по-късно, когато закара баща си обратно в мотела, Чад го прегърна, както направиха и децата, и Деби.
— Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мама – каза Чад. – Мисля, че това означаваше много за нея. Тя така и не почувства, че сте затворили вратата веднъж завинаги. Винаги е мислила, че ще се върнеш.
Евърет разбираше защо така и не го направи, но не го каза на сина си. Сюзан беше негова майка и тя бе тази, която се бе грижила за него и го бе обичала. Евърет можеше и да я намира отегчителна, но тя бе свършила страхотна работа с Чад и той я уважаваше заради това.
— Мисля, че и за двама ни беше добре, че се видяхме – отвърна откровено Евърет.
За мен беше добре, че си спомних какво всъщност беше миналото, добави мислено той.
— Тя каза, че сте прекарали приятно.
Според нейните представи можеше и да е така. Според тези на Евърет определено не беше. Но срещата беше полезна, а и той можеше да види, че е била важна за Чад. Това я правеше още по-ползотворна.