— Благодаря – рече тихо Маги, загледана в него.
Евърет се наведе и я целуна. Тя почувства как сърцето й се устремява към неговото. За няколко мига остана вкопчена в него и се запита как би могла да се откаже от това, но знаеше, че може да й се наложи. Излезе от колата, без да му каже нито дума повече. Евърет знаеше, че го обича, точно както и тя знаеше, че я обича. Засега не можеха да си кажат нищо повече.
Сара отиде в апартамента на „Бродуей“ заедно със Сет, за да се увери, че е добре. У него се редуваха моменти на зашеметяване и ярост, а понякога като че ли отново щеше да заплаче. Не пожела да се отбие при нея да види децата – знаеше, че те ще усетят безнадеждността и отчаянието, които го бяха обзели, макар че не знаеха нищо за процеса. Очевидно бе, че с родителите им се е случило нещо ужасно. В действителност се бе случило още преди месеци, когато за пръв път бе заблудил инвеститорите си, убеден, че никога няма да го хванат. Знаеше, че съвсем скоро Съли ще влезе в затвора в Ню Йорк, както и че и него самия го чака същото.
С влизането Сет изпи две успокоителни и си наля половин чаша скоч. Отпи голяма глътка и погледна към Сара. Чувстваше, че не може да понесе агонията, която се четеше в очите й.
— Съжалявам, скъпа – каза той между две глътки скоч.
Не я прегърна, нито се опита да я утеши. Мислеше само за себе си. Очевидно винаги бе мислил само за себе си.
— Аз също, Сет. Ще се оправиш ли довечера сам тук? Искаш ли да остана?
Самата Сара не го искаше, но бе готова да го направи заради него, особено като го гледаше как пие и гълта хапчета. Можеше да се убие съвсем неволно. След изричането на присъдата имаше нужда от някого до себе си и ако този някой трябваше да бъде тя, Сара бе готова да го направи. Той бе неин съпруг, баща на децата й, макар че така и не проумяваше какво й е причинил. Според него най-жестоко бе пострадал самият той – нали той щеше да влезе в затвора, а не тя. Благодарение на него обаче Сара също се намираше в затвор, и то още от мига, в който животът им се разби на хиляди късчета в нощта на земетресението в Сан Франциско преди единадесет месеца.
— Ще се оправя. Смятам да се напия, по дяволите. Може би ще си остана пиян чак до другия месец, докато онзи мръсник не ме изпрати зад решетките за сто години.
Грешката не беше на съдията, а на Сет. Сара го знаеше, но той така и отказваше да го възприеме.
— Прибери се. Аз ще се оправя.
Гласът му не прозвуча убедително и тя се разтревожи. Както винаги Сет мислеше само за себе си. В този случай обаче беше прав за това, че той щеше да отиде в затвора, а не тя. Имаше право да е огорчен, въпреки че сам си бе виновен. Тя все още можеше да обърне гръб на случилото се и да продължи по пътя си. Той не. И след един месец от днешна дата животът – такъв, какъвто го познаваше – щеше да приключи. За нея това вече беше станало.
Тази вечер той не я попита какво е решила за брака им – не можеше да понесе отговора, че ще поиска развод, нито пък тя можеше да му каже каквото и да било. Все още не бе наясно дори пред себе си с решението, което щеше да вземе, и с думите, които щеше да каже.
Сет повдигна въпроса седмица по-късно, когато доведе децата, след като ги беше взел за няколко часа. Не би могъл да издържи повече точно сега. Намираше се в прекалено голям стрес и изглеждаше ужасно занемарен. Сара, от друга страна, бе станала плашещо слаба. Дрехите й висяха като на закачалка, а чертите й се бяха изострили. В болницата Карън Джонсън не спираше да й повтаря, че трябва да се прегледа. Сара обаче знаеше, че в това, което ставаше с нея, няма никаква загадка. Животът им бе разбит, а съпругът й щеше да отиде в затвора за дълго време. Бяха загубили всичко и скоро и последните остатъци от състоянието им щяха да отлетят. Сега Сара не можеше да разчита на никого, освен на себе си. Всичко се свеждаше до това. Бе съвсем просто.
Когато Сет се появи на прага заедно с децата, той я погледна и в очите му се четеше въпрос.
— Не трябва ли да поговорим какво ще стане с брака ни? Мисля, че бих искал да знам, преди да вляза в затвора. Ако не се разведем, може би трябва да прекараме заедно тези последни няколко седмици. Ще мине дълго време, преди да ни се удаде втора такава възможност.
Той знаеше, че Сара иска трето бебе, но тя не можеше да мисли за това, не и сега. Беше се отказала от тази идея още в мига, в който разбра истината за престъпленията му. Последното, което искаше сега, бе да забременее. Искаше друго бебе, но не от него и не сега. Това й казваше много неща. А предложението му да живеят заедно през последните няколко седмици само я огорчи. Не можеше да си представи отново да живее с него, да се люби с него, да се привърже към него още повече, отколкото вече беше, и после да го загуби. Не можеше да го направи. И трябваше да му го каже. Сет беше прав. Може би трябваше да се изяснят сега, а не по-късно.