— Не мога да го направя, Сет – каза тя с измъчен глас, след като Пармани заведе децата на втория етаж, за да ги изкъпе. Не искаше малките да чуят какво ще каже на баща им. Когато пораснеха достатъчно, трябваше да узнаят истината за случилото си, но не сега и не по грозен и унизителен начин. – Просто не мога. Не мога да се върна назад. Повече от всичко ми се иска да можех. Иска ми се да можехме да върнем времето назад, но не е възможно. Все още те обичам и навярно винаги ще те обичам, но не мисля, че някога отново ще мога да ти повярвам – нито сега, нито когато и да било.
Думите й бяха болезнени, но напълно честни. Той стоеше замръзнал на мястото си и я гледаше. Отчаяно искаше да му каже нещо друго. Имаше нужда от нея, особено сега, когато му предстоеше затвор.
— Разбирам – кимна той, а после му хрумна нещо. – Щеше ли да е по-различно, ако ме бяха оправдали?
Сара безмълвно поклати глава. Не би могла да се върне при него при никакви обстоятелства. Чувстваше го от месеци, а през последните дни на процеса най-после го бе осъзнала с пълна сила и го бе приела още преди решението на съдебните заседатели. Просто нямаше смелост да му го каже или да го признае дори пред себе си. Сега обаче нямаше друг избор. Трябваше да изрече думите, за да разберат и двамата веднъж завинаги как стоят нещата между тях.
— При тези обстоятелства беше много мило от твоя страна да ме подкрепиш по време на процеса. – Адвокатите му я бяха помолили за това, та Сет да може да изглежда като солиден семеен мъж по време на делото, но тя и бездруго щеше да го направи, защото го обичаше. – Ще започна процедура за развод – каза той със съкрушен вид.
Сара кимна. В очите й напираха сълзи. Това бе един от най-ужасните моменти в целия й живот, с изключение на мига, когато преждевременно роденото й бебе бе на прага на смъртта, както и на сутринта след земетресението, когато той й призна какво е извършил. Това бе мигът, в който тяхната стъклена къща започна да се разпада. Разпадаше се все повече и повече и сега представляваше само руини.
— Съжалявам, Сет.
Той кимна мълчаливо, обърна се и напусна апартамента й. Всичко беше свършило. Няколко дни по-късно Сара позвъни на Маги и дребничката монахиня й каза колко съжалява за всичко случило се.
— Знам колко ти беше трудно да вземеш това решение – каза тя с изпълнен със съчувствие глас. – Прости ли му, Сара?
От другия край на линията се възцари мълчание, докато Сара търсеше отговора в сърцето си. После откровено каза:
— Не.
— Надявам се един ден да успееш. Прошката не означава да го приемеш отново.
— Знам. – Сега наистина го разбираше.
— Това ще освободи и двама ви. Повярвай ми, не би искала да носиш тежестта на гнева като камък в сърцето си.
— Искам или не искам, ще я нося – каза тъжно Сара.
Произнасянето на присъдата не вдигна такъв шум като решението на съдебните заседатели. Сет се бе изнесъл от апартамента си и бе отишъл за последните няколко нощи в хотел „Риц-Карлтън“. Бе обяснил на децата, че трябва да замине за известно време. Моли се разплака, но той й обеща, че ще може да идва да го вижда, и това я успокои. Тя бе само на четири години и не разбираше какво се случва. Как би могла? Дори за възрастните бе трудно да го проумеят истински. Той се бе уговорил със съдебния изпълнител да върне парите за гаранцията в банката, където щяха да внесат всичките им налични пари за покриване на исковете, които инвеститорите му щяха да повдигнат срещу него. Една малка част щеше да отиде при Сара, за да подпомогне нея и децата. Щеше да й се наложи да разчита само на заплатата си и на помощта на родителите си, която не бе кой знае каква. И двамата вече не работеха и живееха от пенсиите си. Можеше дори да й се наложи да отиде да живее с тях за известно време, ако изпаднеше във финансова криза и заплатата започнеше да не й стига. Сет съжаляваше за това, но не можеше да направи нищо, с което да й помогне. Продаде новото си порше и някак театрално й даде парите. Всеки долар щеше да й бъде от полза. Сет прати вещите си на склад. По-късно щеше реши какво да прави с тях. Сара бе обещала да се заеме с всичко, което адвокатите му не успеят да уредят.
В седмицата на произнасяне на присъдата той започна процедура за развод. Сара се разплака, когато получи известието, но не можеше да си представи да остане омъжена за него. В съзнанието й такава възможност не съществуваше.