Том и Мелани много се зарадваха за тях, при все че Мелани изглеждаше напълно зашеметена.
— Значи вече не си монахиня? – Очите й се бяха разширили, за миг помисли, че двамата се шегуват, а после осъзна, че са сериозни. – Ау! Какво се е случило?
Дори не бе подозирала, че помежду им става нещо, но сега го виждаше. Виждаше също така и колко са щастливи, колко горд е Евърет и колко спокойна изглежда Маги. С вземането на това трудно решение бе постигнала това, за което винаги говореше – онова състояние на милост, в което това, което правеха, й се струваше правилно и благословено от самия Бог. Започваше нова глава в живота й, а старата бавно се затваряше. Тя погледна към Евърет, докато Том наливаше шампанско за себе си, за нея и за Мелани. Евърет й се усмихна и тази усмивка озари целия й свят по начин, по който никой и нищо друго не бе в състояние да направи.
— За земетресението в Сан Франциско! – каза Том и вдигна чаша, за да поздрави щастливата двойка.
Това земетресение го бе събрало с Мелани; както, изглежда, бе събрало и други хора. Някои бяха спечелили. Други бяха загубили. Трети се бяха простили с живота си. Четвърти бяха продължили напред. Животът на всички тях бе сериозно разтърсен, щедро благословен и завинаги променен.
На Маги й бяха нужни две седмици, за да уреди преместването си от Сан Франциско. През това време Евърет даде предизвестие в „Скууп“ и се канеше да започне работа в местния клон на „Тайм“ в края на юни. Възнамеряваше да си даде почивка от две седмици между края на единия и началото на другия ангажимент, която да прекара с Маги. Отец Калахън се бе съгласил да ги венчае в деня след пристигането й и Маги се бе обадила на семейството си, за да съобщи новината. Особено зарадван за нея остана нейният брат – бившият свещеник – и й пожела много щастие.
За церемонията Маги си купи прост костюм от бяла коприна и сандали с високи токчета с цвят на слонова кост. Този тоалет бе коренно различен от расото и символизираше началото на нов живот – и за двамата.
Евърет възнамеряваше да я заведе на меден месец в Ла Джола, в един малък хотел, който познаваше добре и от който можеха да предприемат дълги разходки по брега. През юли Маги щеше да започне работа в мисията на отец Калахън. Разполагаше с шест седмици, за да се обучава при него, преди той да замине за Мексико в средата на август. Тази година свещеникът щеше да напусне Ел Ей по-рано от обичайното, защото знаеше, че тукашната мисия ще бъде в добри ръце. Маги нямаше търпение да започне. Всичко, което й се случваше сега, й се струваше извънредно вълнуващо – женитба, преместване, нова работа, цял нов живот. С известно объркване осъзна, че сега трябва да използва собственото си име. Мария Магдалина бе името, което й бяха дали, преди да влезе в ордена. Преди това бе Мери Маргарет. Евърет каза, че винаги ще я нарича Маги. Това бе името, с което я наричаше в мислите си, под което я бе опознал и което и сега си оставаше нейното име за него. Двамата се съгласиха, че й подхожда, и тя също реши да го запази. Новото име, с което щеше да се сдобие, бе Карсън. Госпожа Евърет Карсън. Тя проверяваше звученето му, докато събираше багажа си и оглеждаше апартамента си за последен път. Това жилище й бе вършило добра работа през годините в „Тендърлойн“. Но тези дни вече бяха в миналото. Бе прибрала разпятието в единствения си куфар и бе раздала останалите мебели.
Предаде ключовете си на хазяина, пожела му всичко най-хубаво и се сбогува с познатите, които се мотаеха из коридорите. Травеститът, към когото се бе привързала, й махна, докато се качваше в таксито. Две от познатите й проститутки я бяха видели да излиза от сградата с куфар в ръка и също й помахаха, когато потегли. Не беше казала на никого, че си тръгва, нито пък причините за това, но като че ли всички знаеха, че няма да се върне. Помоли се за тях, докато се отдалечаваше.
Самолетът й кацна навреме в Лос Анджелис и Евърет я посрещна на летището. За миг сърцето му се бе свило от страх. Ами ако бе променила решението си? И тогава я видя – дребничка жена в дънки, с яркочервена коса, с високи розови маратонки и бяла тениска, на която пишеше „Обичам Исус“. Идваше към него с неустоима усмивка на устните. Това бе жената, която бе чакал през целия си живот. Бе щастливец, че я намери, а ако се съдеше по изражението й, докато се гушеше в обятията му, тя също се чувстваше щастливка. Той пое куфара от ръката й и двамата излязоха от летището. На другия ден предстоеше сватбата им.