— Благодаря, Сара. Обедът беше много вкусен.
Сет остана на стола си с пурата в уста, докато децата побягнаха нанякъде. Сара виждаше, че Сет се справя добре и се е приспособил към обрата на съдбата, който го бе изпратил тук. Като че ли вече го бе приел, особено след като Хенри Джейкъбс бе потвърдил, че няма основания за обжалване. Процесът бе проведен при съблюдаване на всички правила, без никакви нарушения. Сет не изглеждаше огорчен от това, както не беше и тя.
— Благодаря, че доведе децата – каза той.
— Моли започва училище след две седмици. А аз трябва да се върна на работа.
Той не знаеше какво да й каже. Искаше да я накара да разбере, че съжалява, задето бе загубил дома им, бижутата й, всичко, което бяха изградили заедно и което бе изчезнало, но не можеше да намери подходящите думи. Двамата останаха мълчаливи на столовете, загледани в децата си. Сара запълваше неудобното в затвора. Имаше неща, които нямаше да могат да си кажат никога повече и никога нямаше дори да се опитат. Той знаеше, че Сара го обича. Подсказа му го обядът, който бе донесла, грижливостта, с която го бе подредила в кошницата, това, че бе довела децата им, за да ги види. Тя също знаеше, че Сет я обича. Един ден дори и това щеше да се промени – тази любов представляваше остатъка от една връзка, която бяха споделяли и която с времето щеше да се разруши и промени. В този момент обаче голяма част от нея все още съществуваше – докато нещо или някой друг не я заменеше, докато спомените не избледнееха твърде много или времето не се проточеше прекалено дълго. Той бе бащата на децата й, мъжът, за когото се бе омъжила и когото бе обичала. Това никога нямаше да се промени.
Сара и децата останаха до края на времето за посещения. Специален сигнал ги предупреди, че краят наближава и трябва да съберат нещата си и да изхвърлят боклука. Сара прибра остатъците от обяда и салфетките на червени карета обратно в кошницата. Беше донесла някои неща от къщи, за да направи атмосферата колкото се може по-уютна.
Тя повика децата и им каза, че си тръгват. Оливър направи натъжена физиономия, когато трябваше да каже „довиждане“ на татко, а Моли обви ръце около кръста на Сет.
— Не искам да оставям татко – каза тя потиснато. – Искам да остана!
Ето на какво ги бе осъдил Сет. Знаеше обаче, че с времето дори и това ще се промени. Най-накрая децата щяха да свикнат да го виждат тук и никъде другаде.
— Скоро пак ще дойдем да го видим – каза Сара и зачака Моли да се отдели от баща си, което момиченцето най-после направи.
Сет ги изпрати толкова близо до пропускателния пункт, докъдето бе позволено. Около тях другите затворници се сбогуваха с близките си.
— Отново ти благодаря, Сара – каза той с глас, който й напомни за седемте споделени години. – Пази се.
— Добре. Ти също – отвърна тя и започна да му казва нещо, но после се поколеба и се забави, докато децата се отдалечаваха. – Обичам те, Сет. Надявам се, че го знаеш. И вече не ти се сърдя. Просто ми е мъчно за теб и за нас. Но сега съм добре.
Искаше той да разбере, че няма защо да се тревожи за нея или да се чувства виновен. Сет можеше да съжалява, за каквото си иска, но през лятото Сара бе осъзнала, че всичко с нея ще бъде наред. Това бяха картите, които й бе раздала съдбата – картите, които щеше да изиграе, без да се обръща назад, без да го ненавижда и дори без да мечтае нещата да бяха по-различни. Сега знаеше, че никога не биха могли да бъдат други. Дори и да не бе разбирала какво се случва, то се бе случвало така или иначе. И при всички случаи щеше да бъде само въпрос на време, преди да излезе на бял свят. Сега Сара напълно осъзнаваше това. Знаеше, че Сет никога не е бил мъжът, за когото го беше смятала.
— Благодаря, че не ме мразиш заради стореното.
Не се опита да й го обясни. Вече бе направил подобен опит и знаеше, че тя никога няма да разбере. Всичко, което му бе минавало през ума, докато вършеше измамите, бе съвсем чуждо на Сара, на цялата й същност.
— Всичко е наред, Сет. Вече свърши. Късметлии сме, че имаме децата.
Все още съжаляваше, че няма да имат трето бебе. Но може би един ден тя щеше да има. Съдбата й лежеше в други ръце, не в нейните. Точно това бе казала Маги, когато й се обади, за да й съобщи, че се е омъжила. И докато мислеше за нея, Сара се обърна към Сет и му се усмихна. Не беше го разбрала досега, но без дори да се опитва, вече му бе простила. От сърцето и раменете й бе паднала огромна тежест. Без дори да се опита да я отмести, тя бе изчезнала сама.