Мелани все още носеше костюма и обувките на платформа, с които бе излязла на сцената, както и сакото на Евърет Карсън над роклята. Сакото бе мръсно, прашно и изцапано с кръвта на хората, на които бе помогнала. Тя обаче се радваше, че е тук. За пръв път от много дълго време Мелани Фрий чувстваше, че диша свободно въпреки облака прах, който все още задръстваше въздуха.
Седна на най-долното стъпало на една пожарна кола с поничка и кафе в ръка и се заприказва с пожарникарите за земетресението. Мъжете бяха изненадани и зарадвани, че пият кафе с прочутата певица.
— Какво е да си Мелани Фрий? – попита един от по-младите.
Беше роден в Сан Франциско и израснал в „Мишън“. Баща му и двама от братята му бяха ченгета, а другите двама – пожарникари също като него. Сестрите му до една се бяха омъжили веднага след гимназията. Не можеше да си представи човек, който да е по-далеч от неговия начин на живот от Мелани Фрий, въпреки че сега, като я гледаше как пие кафе и си яде поничката, му приличаше на най-обикновено момиче.
— Понякога е забавно – призна тя. – А друг път – ужасно. Много работа и много напрежение, особено когато имаме концерти. А журналистите са голяма напаст.
Всички се разсмяха на думите й, а тя посегна и си взе втора поничка. Пожарникарят, който й бе задал въпроса, бе двадесет и две годишен и имаше три деца. Помисли си, че животът на Мелани Фрий изглежда далеч по-интересен от неговия, при все че обичаше жена си и децата си.
— Ами вие? – попита тя. – Обичате ли си работата?
— Да, поне през повечето време. Особено в моменти като тази вечер. Тогава наистина осъзнаваш, че това, което правиш, има стойност – че правиш добро на хората. В такива моменти няма значение, че хората те целят с бутилки от бира или стрелят наслуки и ти можеш да се окажеш на пътя на някой куршум, когато отидеш в „Бей Вю“, за да спреш пожар, който самите те са запалили. Но невинаги е така. През повечето време ми харесва да съм пожарникар.
— Пожарникарите са много сладки – отбеляза Мелани и се изкикоти.
Не си спомняше кога за последен път е изяла две понички наведнъж. Майка й щеше да я убие, ако разбереше. По нейно настояване Мелани, за разлика от нея самата, постоянно бе на диета – една от малките жертви, които трябваше да принесе в името на славата си. Изглеждаше далеч по-млада от своите деветнадесет години, както бе седнала на долното стъпало на пожарната кола и си бъбреше с пожарникарите.
— Е, и вие самата сте много сладка – отбеляза един от по-старите огнеборци, докато минаваше покрай нея.
Бе прекарал последните четири часа, измъквайки хора, заседнали в асансьорите. Една от жените беше припаднала, но другите бяха добре. Нощта бе ужасно дълга за всички. Мелани махна на двете момиченца, на които бе помогнала и които сега минаваха покрай нея на път към убежището. Майка им се слиса, когато осъзна коя е Мелани. Дори с несресаната руса коса и мръсотията по лицето беше лесно да разпознаеш младата звезда.
— Не ви ли е досадно, че всички ви познават? – попита един от пожарникарите.
— О, да, доста е досадно. Приятелят ми го ненавижда. Веднъж халоса един фотограф и свърши в затвора заради това. Тези неща наистина страшно го изнервят.
— Да, и аз така си помислих, като ви слушах – усмихна се пожарникарят и се върна към работата си.
Колегите му й казаха, че вече е време да отиде в убежището. Там щеше да бъде в безопасност. Бе прекарала цялата нощ, като помагаше на гостите на хотела и на непознати хора, но сега от службата за аварийни ситуации искаха всички да отидат в убежищата. Навсякъде падаха стъкла от прозорците и бетон от сградите, както и всевъзможни табели и знаци. Наистина бе опасно Мелани да остава навън, да не говорим за заплахата, която се криеше в откритите жици, които ги заобикаляха отвсякъде.
Най-младият пожарникар й предложи да я изпрати до убежището, което се намираше на две пресечки разстояние от тях, и тя с неохота се съгласи. Беше седем часът сутринта и тя знаеше, че майка й сигурно е полудяла от тревога.
По пътя към голямата зала на старата църква, където бяха настанили хората, Мелани си бъбреше приятелски с младия пожарникар. Когато стигнаха дотам, се оказа, че сградата е претъпкана до пръсване. Доброволци от Червения кръст и енориаши раздаваха закуски. Когато видя колко хора са се събрали, Мелани си помисли, че никога няма да успее да намери майка си. На вратата се сбогува с пожарникаря, благодари му, задето я е изпратил, и започна да си проправя път през тълпата, като се оглеждаше за някое познато лице. Всичко, което виждаше, бе огромна тълпа от хора, които говореха, плачеха, някои се смееха, а други изглеждаха разтревожени. Стотици от тях бяха насядали по пода.