За него това щеше да бъде върхът на падението му. Искаше тя да застане до него, а тя, изглежда, съвсем не възнамеряваше да го стори. Сара имаше извънредно твърди представи за честност и почтеност, съдеше и себе си, и всички останали по необикновено високи критерии. А той бе нарушил тези критерии, всичките до един. Дори бе изложил на риск семейството им и подозираше, че за нея това е била последната капка. Семейството бе свещено за Сара. Тя живееше според принципите, в които вярваше. Бе жена на честта и очакваше и вярваше, че и той е мъж на честта.
— Не знам – отвърна откровено тя. – Нямам представа какво ще правя. Все още не мога да възприема всичко. Това, което си направил, е толкова огромно – не съм сигурна, че напълно го осъзнавам, дори сега.
Нищо случило се по време на земетресенията не я бе шокирало толкова, колкото това. Изглеждаше така, сякаш целият свят се е сгромолясал върху нея и децата им.
— Надявам се, че няма да си тръгнеш. – Гласът на Сет бе тъжен и в него се долавяше уязвимост. – Искам да останеш.
Имаше нужда от нея. Не мислеше, че може да посрещне сам това, което го очакваше. Само че осъзнаваше, че може да му се наложи, и на някакво ниво разбираше, че вината за това е само негова.
— И аз искам да остана – каза Сара и отново се разплака. Никога не се бе чувствала по-съкрушена, освен когато си мислеха, че новороденото им бебе ще умре. Слава богу, лекарите бяха спасили Моли. Сара обаче не можеше да си представи как нещо би могло да спаси Сет. Дори да си наемеше невероятен адвокат и да преговаряха с прокуратурата до побъркване, не можеше да си представи, че ще го оправдаят, не и с доказателствата, които щяха да намерят в банката. – Но не знам дали мога – добави тя. – Нека изчакаме и видим какво ще се случи, когато отново ни свържат със света. Предполагам, че ще загазим в мига, в който това стане.
Сет кимна. И двамата знаеха, че това принудително откъсване на света е само отлагане на присъдата, която ги очакваше. Нямаше начин да успеят да направят нещо или да реагират по някакъв начин. Можеха само да седят и да чакат. Тази обреченост допълнително засилваше стреса през дните след земетресението, но Сара бе благодарна, че така има време за размисъл. Това й се отразяваше по-добре, отколкото на Сет, който бродеше из къщата като лъв, затворен в клетка, мислеше за съдбата, която го очакваше, и не спираше да се тревожи. Отчаяно искаше да говори със Съли, да разбере какво се е случило в Ню Йорк. Редовно проверяваше блекбърито си, като че ли очакваше по някакво чудо да проработи. Устройството обаче си оставаше мъртво като всичко останало в този град. Вероятно мъртво като брака им.
Както трите нощи преди това, и тази вечер Сара и Сет прекараха нощта в двата противоположни края на леглото. Сет искаше да я люби просто заради утехата, която щеше да му даде това, за да се увери, че тя все още го обича. Но не се приближи до нея. Не можеше да я обвинява, че се чувства по този начин. Остана буден от своята страна на леглото дълго след като тя заспа. През нощта Оливър се събуди с хленчене и отново започна да дърпа ушите си. Никнеха му зъбки и Сара не беше сигурна дали го болят ушичките или зъбите. Взе го на ръце и дълго го държа в прегръдките си, седнала на големия удобен люлеещ се стол в стаята му, докато момченцето най-после отново се унесе. Тя не го върна в креватчето му, а остана на стола. Люлееше детето си, гледаше към луната и се вслушваше в шума на хеликоптерите, които патрулираха над града нощно време. Стори й се, че звуците напомнят на военна зона, а после осъзна, че в момента домът им е точно това. Знаеше, че ги чакат ужасни времена. Нямаше начин да го избегнат, да го променят, да върнат часовника обратно във времето преди всичко това да се случи. Точно както градът бе разтърсен чак до основите от земетресението, животът им със Сет бе рухнал или поне щеше да рухне много скоро. Беше паднал от небесата, в които живееха, бе се ударил в паважа и се бе разбил на части.
Сара прекара остатъка от нощта в люлеещия се стол, гушнала Оли. Така и не се върна в леглото – не можеше да се застави да се прибере в спалнята и да легне до Сет. Може би никога нямаше да може да се застави. На другия ден се премести в стаята за гости.
В петък – осмия ден след земетресението – съобщиха на настанените в убежището в „Президио“, че магистралите и летището ще бъдат отворени на следващия ден. Бяха издигнали временна самолетна кула, защото щяха да минат месеци, преди да възстановят старата. Отварянето на магистрали 280 и 101 означаваше, че хората могат свободно да се движат на юг. Голдън гейт бридж обаче щеше да остане затворен за още няколко дни, така че непосредственото придвижване на север щеше да бъде невъзможно. Съобщиха, че Бей бридж ще остане затворен много месеци наред, докато траят поправките. Това означаваше, че хората от Ист Бей ще бъдат принудени да стигат до града по мостовете Ричмънд и Голдън гейт, а на юг – през мостовете Дъмбартън или Сан Матео. Това щеше да бъде кошмар за хората, които ежедневно пътуваха до работа и обратно. Движението щеше да бъде ужасно бавно. Засега единствено тези, които живееха на полуострова, щяха да могат да се приберат у дома в събота.