Бяха свалили кордона от няколко квартала и хората вече можеха да проверят в какво състояние се намират домовете им. Обитателите на някои други квартали все още виждаха насреща си полицейски барикади и жълта лента, ако условията бяха прекалено опасни, за да се разреши на обитателите да влизат в сградите. Финансовият квартал все още бе в окаяно състояние. Там не можеше да влиза абсолютно никой, което означаваше, че много фирми все още не могат да възобновят дейността си. А през почивните дни електричеството щеше да бъде пуснато само в малка част от града. Имаше слухове, че пълното възстановяване на електрическата мрежа може да отнеме поне два месеца или, ако извадят късмет – един месец. Градът все още бе повален на четири крака, но вече започваше да пълзи. След пълното вцепенение от последните осем дни Сан Франциско отново започваше да се съживява, но щяха да минат месеци, преди да се изправи на крака. Много от хората в убежищата казваха, че ще се преместят. Години наред бяха живели под надвисналата заплаха от голямо земетресение, но сега, когато се бе случило, истината се оказа по-жестока от представите им. Имаше хора, готови да се преместят, и други, решени да останат. Старците казваха, че няма да живеят достатъчно дълго, за да видят второ такова земетресение, така че за тях нямаше значение дали ще останат в Сан Франциско или не. Младите хора горяха от нетърпение да възстановят града и да започнат отначало. Но имаше и мнозина, които казваха, че ще напуснат града при първа възможност. Бяха загубили твърде много и бяха прекалено уплашени. Една непрестанна какофония от тревожни гласове се надигаше в спалните зали, в столовата, по алеите и дори по плажовете около „Криси Фийлд“. В слънчевите дни бе по-лесно да забравят какво ги е сполетяло, но късно нощем, когато започваха да чувстват последиците от шока, които започнаха да осъзнават едва в деня след земетресението, всички изглеждаха много уплашени. Този период щеше да остави травми у всекиго в града. И все още не бе свършил.
След като разбраха, че на другия ден ще отворят летището, Мелани и Том отидоха на брега. Говореха и гледаха към залива. Всеки ден идваха на това място. Тя му бе разказала за случилото се между Джейк и Ашли и как оттогава всяка вечер спи в болницата. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да се махне от тези двамата, но в този принудителен престой тук имаше и нещо хубаво – беше опознала Том по-добре и това й харесваше.
— Какво ще правиш сега? – попита тихо тя.
Винаги й беше хубаво, когато двамата седяха на брега. От него се излъчваше увереност и достойнство и той умееше да общува с хората.
Беше й приятно да е с някого, който не е пряко свързан нито с нейната работа, нито с шоубизнеса като цяло. Беше й писнало от актьори, певци, музиканти и всички шантавелници, с които общуваше всеки ден. Беше излизала с неколцина от тях и тези връзки винаги приключваха със същото фиаско като с Джейк или дори още по-лошо. Тези мъже бяха нарцистични, наркомани, смахнати или просто хора с хронично лошо поведение – хора, които искаха да се възползват от нея по един или друг начин. Досегашният й опит с тях показваше, че нямат нито съвест, нито морал и правят единствено това, което им е най-изгодно в настоящия момент. Мелани обаче искаше нещо друго, нещо повече. Макар и само на деветнадесет, тя бе далеч по-улегнала от тях. Не се занимаваше с наркотици и никога не бе опитвала, не бе изневерявала на никого, не лъжеше, не беше самовлюбена и беше любезно, морално и честно човешко същество. И понеже беше такава, искаше да получи същото отношение от някой друг. През последните няколко дни с Том говориха много за кариерата й и какво искаше да прави оттук нататък. Мелани не желаеше да се отказва от пеенето, но искаше сама да направлява кариерата си. Майка й обаче едва ли би го позволила. Мелани бе споделила с Том, че й е омръзнало всички наоколо да я направляват, контролират, използват и тикат напред. Младежът остана впечатлен от логичното й, рационално мислене и от това колко нормална бе тя в сравнение с останалите звезди от нейния ранг.
— Трябва да се върна в „Бъркли“ и да освободя апартамента си – каза той в отговор на въпроса й. – Но както стоят нещата, може да мине доста време, преди да успея. Е, поне отварят Голдън гейт и Ричмънд, така че ще мога да стигна до Ист Бей. А после ще отида в Пасадена. Там смятам да прекарам лятото. Имах уговорка да започна работа тук през есента, но може да се окаже, че всичко се е променило – зависи след колко време фирмите ще могат отново да отворят. Мога да се огледам за нещо друго там.