— Кога ще те видя отново, Маги?
Евърет изглеждаше обезпокоен при мисълта, че може да мине дълго време, преди да стане това. Беше му приятно да я среща всеки ден, а вече усещаше как се изплъзва от живота му, най-вероятно завинаги.
— Не знам – призна тя и за миг на нейното лице също се изписа тъжно изражение. Но после се усмихна, припомняйки си нещо, което искаше да му каже от дни насам. – Знаеш ли, Евърет, ти ми напомняш за един филм, който съм гледала като дете. Още тогава беше стар, с Робърт Мичъм и Дебора Кер. Една монахиня и един моряк попадат на самотен остров и там почти се влюбват един в друг, но не съвсем – или поне са достатъчно разумни да не позволят това да се случи. Стават приятели. Отначало той се държи много грубо и ужасно я шокира. Постоянно пие и мисля, че тя му криеше бутилките. По някакъв начин обаче успява да го поправи и той се грижи много добре за нея, както и тя за него. Двамата се крият от японците, които са на острова – действието се развива през Втората световна война. И накрая ги спасяват. Той се връща във флота, а тя – в манастира. Филмът се казваше „Господ вижда, господин Алисън“. Много хубав. Страшно го харесвах. Дебора Кер се бе превъплътила до съвършенство в образа на героинята си. Беше прекрасна монахиня.
— Ти също – рече скръбно той. – Ще ми липсваш, Маги. Нашите разговори ми бяха много приятни.
— Можеш да ми позвъниш, когато възстановят мрежата на мобилните телефони, макар че според мен дотогава ще мине доста време. Ще се моля за теб, Евърет – каза тя и го погледна в очите.
— Може би и аз ще се моля за теб – рече Евърет. – Колкото до филма – онази част, където двамата почти се влюбват, но стават приятели. Това ли се случи и с нас?
За един дълъг миг Маги остана безмълвна, размишлявайки над въпроса му.
— Мисля, че и двамата сме прекалено разумни за това, а също така сме и реалисти. Монахините не се влюбват.
— Ами ако се случи? – упорстваше той.
Този отговор не му беше достатъчен. Трябваше му нещо повече.
— Това не се случва. Монахините не могат да се влюбват. Вече са омъжени за Бога.
— Не ми ги разправяй тия. Има монахини, които напускат ордена си. Дори се омъжват. Брат ти се е отказал от свещеничеството. Маги…
Тя го спря, преди да е успял да каже още нещо – нещо, за което и двамата да съжаляват по-късно. Не можеше да му бъде приятелка, без той да уважава много твърдите граници, които тя бе поставила помежду им.
— Евърет, моля те, недей. Аз съм ти приятелка. Мисля, че и ти си ми приятел. Нека просто бъдем благодарни за това.
— А ако искам нещо повече?
— Не искаш. – Тя му се усмихна и яркосините й очи заблестяха. – Просто искаш това, което не можеш да имаш. Или си мислиш, че го искаш. Светът е пълен с жени и всяка от тях може да бъде твоя.
— Но нито една от тях не е като теб. Никога не съм срещал човек като теб.
Тя се засмя.
— Толкова по-добре за теб. Един ден ще бъдеш благодарен за това.
— Благодарен съм, че те срещнах – каза сериозно той.
— Аз също. Ти си невероятен мъж и се чувствам горда, че те познавам. Обзалагам се, че фотографиите, които направи тук, ще ти донесат втори „Пулицър“. – По време на един от дългите им разговори за живота и работата му Евърет някак смутено най-после й бе признал, че е носител на тази престижна награда. – Или някаква друга награда. Нямам търпение да видя кои от тях ще излязат в пресата.
С всяка своя дума тя нежно го побутваше към безопасна почва и той го знаеше. Нямаше да му отвори още една врата към себе си, нямаше дори да му позволи той да се опита да я отвори.
В десет часа Мелани и Том се върнаха, за да се сбогуват с тях. Изглеждаха млади, щастливи и леко възбудени от вълнението на разцъфтяващия помежду им роман. Евърет им завидя. Животът за тях едва започваше, а самият той се чувстваше така, като че ли неговият е към края си – или поне най-хубавите му години са към края си, макар че АА и възстановяването му бяха променили и неизмеримо подобрили живота му. Сегашната му работа го отегчаваше. Липсваха му военните зони. За кратко време Сан Франциско и земетресението бяха внесли разнообразие в ежедневието му и той се надяваше, че снимките ще излязат страхотни. Знаеше обаче, че на другия ден се връща обратно към работа, която не му предлагаше никакво предизвикателство, изискваше малко от уменията му и почти нищо – от специализираните му познания. И за всичко това бе виновен алкохолизмът.