Том и сестра Маги дойдоха да ги изпратят на следващата сутрин. Извозването беше уредено с училищни автобуси и всички знаеха, че ги очаква дълго пътуване до летището. Храната на пътниците вече бе опакована и натоварена на автобусите. Том, както и неколцина други доброволци от столовата, бяха приключили с товаренето в шест часа сутринта. Всичко беше готово.
За всеобща изненада много от заминаващите се сбогуваха през сълзи с тези, които оставаха. Всички бяха очаквали с нетърпение най-после да си тръгнат, но изведнъж разбраха, че им е трудно да се разделят с новите си приятели. Имаше обещания да се чуват по телефона, да си пишат и дори да се срещнат. Хората в „Президио“ бяха преживели заедно толкова много тъга и страх. Помежду им се бе създала връзка, която нямаше да се скъса никога.
Том тихо разговаряше с Мелани, докато Джейк, Ашли и останалите се качваха на автобуса, а Джанет й нареждаше да побърза. Дори не си направи труда да каже „довиждане“ на Том. Вместо това помаха на две жени, които бяха дошли да я изпратят. Много от оставащите в „Президио“ също искаха да си отидат у дома, макар че мнозина бяха загубили домовете си и нямаха къде да отидат. Тези от Ел Ей се радваха, че напускат района и се връщат към нормалния си живот. Щеше да мине дълго време, преди каквото и да било в Сан Франциско отново да стане нормално.
— Пази се, Мелани – прошепна Том, докато я държеше в прегръдките си, и после отново я целуна.
Тя не знаеше дали Джейк ги гледа, но след случилото се това не я интересуваше. Всичко между тях бе свършило и трябваше да свърши много по-отдавна. Сигурна беше, че в мига, в който се приберат в Лос Анджелис, той отново ще посегне към наркотиците. Ако не друго, поне в лагера бе принуден да остане чист известно време. Или може би си бе намерил отнякъде. Но това също не я интересуваше.
— Ще ти се обадя веднага щом се върна в Пасадена – каза Том.
— Пази се – прошепна тя, целуна го леко по устните и се качи на автобуса заедно с другите. Джейк я стрелна с гаден поглед, докато минаваше покрай нея.
Евърет бе застанал зад нея в редицата за качване. Сбогуваше се с Маги, която му показа, че държи медала в джоба си.
— Пази го, Маги – каза той. – Този медал ще ти донесе късмет.
— Винаги съм била късметлийка – усмихна му се монахинята. – Извадих късмет, че те срещнах – добави след миг тя.
— Не толкова голям колкото мен. Пази се и умната! Ще ти се обадя – обеща той, целуна я по бузата, погледна за последен път в дълбините на тези бездънни сини очи и се качи на автобуса.
Веднага щом зае мястото си на седалката, той отвори прозореца и помаха на Маги, докато потегляха. И тя, и Том дълго останаха на местата си, загледани след автобуса, а после се върнаха към работата си.
Докато влизаше обратно в болницата, Маги не каза нито дума. Беше й тъжно. Питаше се дали някога ще види отново Евърет, макар да знаеше, че ако не го види, значи такава е била Божията воля. Чувстваше, че няма право да иска повече точно в този момент. Дори и да не се срещнеха повече, седмицата, която прекараха заедно, щеше да остане незабравима. Пипнешком потърси монетата му в джоба си, докосна я и задържа пръстите си върху нея, а после се върна към работата си с такава енергичност, че не й остана време да мисли за него. Знаеше, че не може да си позволи подобни мисли. Евърет се бе върнал към собствения си живот, а тя – към своя.
Пътуването към летището се оказа по-дълго дори от най-песимистичните им предвиждания. По пътя все още постоянно изникваха препятствия – цели части от настилката бяха изкъртени и изглежда, разрушенията не можеха да бъдат поправени лесно. На места имаше срутени надлези и рухнали сгради покрай пътя и шофьорите на двата автобуса бяха принудени да удължат и бездруго дългия път с маневри и заобикаляния. Когато стигнаха до летището, вече бе почти пладне. Слязоха и видяха, че няколко терминала са пострадали жестоко от труса. Кулата, която само преди девет дена се издигаше гордо над летището, беше изчезнала. Имаше малко пътници и само няколко самолета, но техният ги чакаше. Според предварителния план трябваше да излети в един часа.
Минаха през регистрацията. Цялата група изглеждаше ужасно раздърпана и окаяна – много хора бяха загубили кредитните си карти и само неколцина все още имаха пари у себе си. Червеният кръст бе поел разходите по пътуването на онези, които не можеха да си платят билета. Кредитните карти на Мелани бяха у Пам, която ги използва, за да купи билети на цялата група. Асистентката бе работила усилено през цялата седмица в убежището и си бе създала много приятели, които остави в „Президио“ тази сутрин.