Докато Пам плащаше билетите, Джанет извиси глас, настоявайки, че двете с Мелани трябва да летят в първа класа.
— Не е необходимо, мамо – тихо се обади момичето. – Предпочитам да пътувам с останалите.
— След всичко, което преживяхме? Би трябвало да ни дадат целия самолет. – Джанет очевидно бе забравила, че и останалите са минали през същото изпитание.
Евърет, който стоеше до тях и плащаше билета си с кредитната карта на списанието, която бе останала у него, чу думите й и погледна към Мелани. Тя се усмихна и завъртя очи точно когато Ашли минаваше покрай тях заедно с Джейк. Ашли изглеждаше уплашена до смърт както всеки път, когато се озовеше близо до старата си приятелка. Джейк изглеждаше просто отегчен.
— Боже, нямам търпение да се върна в Ел Ей – каза той, всъщност почти го изръмжа.
Евърет погледна към него и се усмихна.
— А ние, останалите, си умираме да останем тук – рече саркастично той и Мелани се засмя, макар че и за двамата думите му отговаряха на истината; бяха оставили хора, на които държаха, в лагера.
Служителите от летището, които им помагаха да уредят формалностите, бяха извънредно мили. Знаеха какво са преживели тези хора и се отнасяха като със звезда с всеки един от тях, не само с Мелани и антуража й. Групата и импресариата на певицата щяха да отлетят за Ел Ей със същия самолет. Теоретично всички те имаха право да пътуват с билетите, закупени от организаторите на благотворителния бал, но ги бяха загубили при труса в хотела. По-късно Пам щеше да говори с организаторите да им възстановят сумата. Засега единственото, което искаха всички, бе да се приберат у дома.
По време на целия си престой в убежището нямаше как да успокоят семействата си, че не са пострадали след земетресението, освен чрез посредничеството на Червения кръст, където хората бяха много услужливи. Сега получаваха същото отношение от страна на служителите на авиокомпанията.
Те се качиха на борда на самолета, заеха местата си и веднага щом се издигнаха във въздуха, пилотът направи обръщение по микрофона, като ги поздрави с „добре дошли“ и изрази надеждата си, че изминалите девет дни не са били прекалено тежки. В мига, в който произнесе тези думи, някои от пътниците избухнаха в сълзи.
Евърет бе направил няколко последни снимки на Мелани и нейната група – фотографии, на които всички те изглеждаха съвсем различно от начина, по който бяха изглеждали при пристигането си. Мелани отново носеше панталон, прихванат с въже на кръста, и тениска, принадлежала на мъж, който очевидно носеше дрехи поне десет номера по-големи от нейните. Джанет все още носеше собствените си дрехи – онези, с които бе облечена вечерта на представлението, когато се суетеше зад сцената. Полиестерните й панталони й бяха служили добре, макар че и тя като всички останали накрая бе започнала да си взема пуловери от масите за дарения. Този, който носеше сега, й беше няколко номера по-малък и заедно с полиестерния панталон и високите токчета, които Джанет категорично бе отказала да свали, за да обуе чехли като останалите, не допринасяше кой знае колко за външния й вид. Пам все още носеше войнишки дрехи, дадени й от Националната гвардия. А безформените панталони на членовете на групата им придаваха вид на арестувани престъпници. Както каза Евърет, щеше да се получи една дяволски добра снимка. Знаеше, че от „Скууп“ със сигурност ще я публикуват, може би на корицата на броя, заради резкия контраст със снимките, които бе направил на Мелани, докато онази вечер пееше на бала, облечена в прилепналата мрежеста рокля с пайети и обута с онези високи обувки на платформа. Както каза самата Мелани, сега краката й приличаха на крака на някой фермер. Скъпият педикюр, с който бе тръгнала от Лос Анджелис, бе изцяло съсипан в калта и чакъла на лагера, докато момичето тичаше напред-назад, обуто в пластмасови чехли. Самият Евърет бе успял да опази безценните си каубойски ботуши от черна гущерова кожа.
По време на полета им поднесоха шампанско, ядки и претцели. След по-малко от час се приземиха на Международното летище в Лос Анджелис сред буря от аплодисменти, крясъци и сълзи.
За всички пътници последните девет дни бяха ужасно стресиращи – за някои повече, отколкото за други, но дори и най-облагодетелстваните в това отношение бяха преминали през големи изпитания. И историите, които започнаха да разказват на посрещачите, бяха безброй – разкази за спасение и оцеляване, за наранявания и страх. Един от мъжете имаше гипс на крака си и вървеше с патерици, осигурени от временната болница. Имаше и още няколко души с гипс – бяха си счупили ръцете. Мелани видя сред тях някои от хората, които Маги бе зашила. По време на продължилото девет дни изпитание имаше моменти, когато й се струваше, че са шили раните поне на половината обитатели на лагера. Тази мисъл я накара да осъзнае колко й липсва Маги. Възнамеряваше да й се обади по мобилния телефон веднага щом възстановят мрежата.