Самолетът кацна на терминала и пътниците слязоха. Очакваше ги стена от журналисти – всички искаха да се докопат до първите оцелели след земетресението в Сан Франциско, които се връщаха в Ел Ей. Имаше и телевизионни камери, които се нахвърлиха върху Мелани в мига, в който се показа на вратата с леко объркан вид. Майка й бе настояла Мелани да си среше косата за всеки случай, но тя не си направи труда – изобщо не я вълнуваше как изглежда, просто се радваше, че си е у дома, при все че в лагера не се бе замисляла много за връщането си. Тогава беше прекалено заета, за да мисли за това.
Фотографите разпознаха и Джейк и го щракнаха няколко пъти, но той мина покрай Мелани, без да каже нито дума, и се насочи към улицата, като каза на някой, който стоеше наблизо, че не иска да вижда Мелани до края на живота си. За щастие нито един от журналистите, които я снимаха, не го чу.
— Мелани!… Мелани!… Насам… насам… Как ти се стори?… Уплаши ли се?… Пострада ли?… Хайде, дай ни една усмивка… Изглеждаш страхотно!
„Че кой не изглежда страхотно на деветнайсет години?“, помисли си Евърет.
Журналистите не обърнаха никакво внимание на Ашли. Тя се отдръпна назад и зачака заедно с Джанет и Пам, както хиляди пъти досега. Импресариата и групата си тръгнаха, след като се сбогуваха с Мелани и майка й. Момчетата от групата се уговориха с Мелани да се видят на репетицията другата седмица, а Пам им каза, че ще им се обади да уреди подробностите. Следващите записи на Мелани трябваше да започнат след по-малко от седмица.
Отне им половин час да си проправят път сред тълпата от фотографи и репортери. Евърет им помогна да се измъкнат и ги придружи до такситата, които стояха пред летището. За пръв път от няколко години нямаше лимузина, която да ги очаква, но единственото, което Мелани искаше, бе да се отърве от пресата, която я преследваше така настървено. Евърет затръшна вратата на таксито й, помаха за довиждане и ги проследи с поглед, докато потегляха. Не можеше да не си помисли, че седмицата, която бяха преживели, беше ужасна.
Броени минути след потеглянето на Мелани репортерите се разотидоха. Мелани се бе качила на първото такси заедно с Пам, докато Ашли бе взела второто заедно с Джанет. Джейк отдавна бе отпрашил сам нанякъде, а импресариата и групата се бяха погрижили сами за себе си.
Евърет се огледа наоколо. Макар и против волята си, трябваше да признае, че завръщането му в Ел Ей го кара да изпитва облекчение. Градът изглеждаше така, сякаш не се бе случило нищо. Просто не бе за вярване колко нормален бе животът тук. Невъзможно бе човек да си представи, че светът почти бе свършил в Сан Франциско, докато тук всичко си беше както преди. Това го караше да се чувства странно.
Качи се на едно такси и даде на шофьора адреса, на който щеше да се състои срещата на една от любимите му групи на АА. Искаше да отиде там дори преди да се е прибрал вкъщи. И срещата мина страхотно. Разказа на останалите всичко за земетресението, за събиранията, които бе организирал в „Президио“, а после, преди да успее да се спре, на един дъх призна, че се е влюбил в монахиня. Тъй като диалогът не бе позволен в дванадесетия етап, никой не каза нищо. Едва по-късно, когато той се изправи и хората започнаха да го разпитват за земетресението, един от мъжете, които познаваше от по-рано, подметна:
— Да, това определено придава нов смисъл на думата „недостъпна“, приятелю. Как смяташ, ще се получи ли?
— Няма – каза тихо Евърет.
— Ще напусне ли ордена заради теб?
— Не. Харесва й да е монахиня.
— И какво ще правиш оттук нататък?
За миг Евърет се замисли, а после отговори:
— Ще продължа живота си. Ще продължа да идвам на срещи. И ще я обичам завинаги.
— Дали ще ти е достатъчно? – запита другият член на АА със загрижен поглед.
— Ще трябва да бъде – каза Евърет.
И с тези думи напусна срещата, хвана такси и си отиде вкъщи.
Мелани възнамеряваше да изкара един тих уикенд, легнала пред басейна, и да се наслаждава на удобствата, които й предоставяше къщата й в „Холивуд хилс“, така, както никога досега. Това беше идеално средство за противодействие срещу ефекта на деветте дни стрес. И все пак знаеше, че самата тя бе далеч по-малко травматизирана от някои други. В сравнение с тези, които бяха ранени, бяха загубили любими хора или домовете си, на Мелани й се бе разминало леко. Тя дори се чувстваше полезна, докато работеше във временната болница. И освен това бе срещнала Том.