Сара не можеше да повярва на ушите си. Само като го слушаше, започваше да й се гади още повече.
— Казах ти, че всичко това е прекалено скъпо – напомни му тя. – Постигна всичко прекалено бързо.
Сега и двамата знаеха как е успял – с печалби, получени по нечестен път. Бе подмамил инвеститорите да повярват, че притежава повече пари, отколкото имаше в действителност, за да му дадат на свой ред повече пари за рисковани инвестиции. Може би дори бе прибирал част от печалбите за себе си. Като се замисли за това сега, Сара осъзна, че вероятно наистина го е направил. Не се бе спрял пред нищо, за да се издигне до върха, и сега го очакваше фатално падане до дъното. Това падане можеше да се окаже фатално дори за нея. Сет бе разрушил живота им веднъж завинаги.
— Не си спомням да си настоявала да го върнем или да си се опитала да ме спреш – каза той и тя го погледна в очите.
— Бих ли могла да те спра? Не мисля така, Сет. Мисля, че това, което те е подтикнало да го направиш, е била собствената ти алчност, собствената ти амбиция да се издигнеш на всяка цена. Не си се спрял пред нищо и сега всички ние ще платим цената за това.
— Аз съм този, който ще лежи в затвора, Сара, не ти.
— А какво очакваш, след като си вършил подобни гадости? Ти не си никакъв герой, Сет, ти си мошеник. Точно това си.
Тя отново се разплака, а той излезе побеснял от стаята и затръшна вратата. Не това искаше да чуе от нея. Искаше да е сигурен, че ще го подкрепи, каквото и да се случи. Знаеше, че иска много, но чувстваше, че го заслужава.
И двамата прекараха дълга и мъчителна нощ. Сет остана затворен в кабинета си до четири часа сутринта, а Сара отиде в стаята за гости. Той най-после легна в спалнята в пет сутринта и спа до обяд. Стана навреме, за да се облече за срещата с адвоката си и агентите на ФБР. Сара вече бе завела децата в парка. Все още нямаше кола, след като автомобилите и на двамата бяха загубени в гаража на „Риц-Карлтън“ при земетресението, но използваха старата хонда на Пармани за покупки и други задачи. Сара бе прекалено огорчена, за да си помисли да вземе кола под наем, а Сет не излизаше никъде, така че и той не бе наел. Единственото, което правеше, бе да стои вкъщи, прекалено ужасен от мисълта за бъдещето, което го очакваше, за да отиде някъде или дори само да излезе навън.
Докато се връщаха от парка, на Сара й хрумна нещо и тя попита Пармани дали може да вземе колата й за известно време, докато Пармани заведе децата у дома и ги сложи да спят. Добродушната непалка се съгласи на драго сърце. Тя чувстваше, че нещо не е наред, и се боеше, че със семейство Слоун се случва нещо лошо, но не знаеше какво, а и никога не би попитала. Мислеше си, че може би Сет има любовна история или двамата със Сара са изправени пред проблем в брака си. Никога не би й хрумнало, че на Сет му предстои обвинение и възможно влизане в затвора или че семейство Слоун може да загуби къщата си. Доколкото знаеше, Сара и Сет бяха млади, богати и осигурени хора – точно както самата Сара си бе мислила допреди две седмици и половина. Сега знаеше, че са всичко друго, освен това. Да, може би бяха млади, но богатството и осигуреността бяха отлетели през вратата, предизвиквайки свое собствено земетресение. Сега Сара осъзнаваше, че и без този трус все някога щяха да разкрият Сет – рано или късно. Човек не можеше да направи това, което бе направил той, и да очаква, че в един или друг момент истината няма да излезе на бял свят. Беше неизбежно и тя просто не бе го знаела.
Сара потегли надолу по хълма на север по „Дивисадеро“. Сви наляво по булевард „Марина“, мина покрай „Криси Фийлд“ и влезе в „Президио“. Беше се опитала да се свърже с Маги на мобилния й телефон, но той беше изключен. Тя дори не знаеше дали Маги все още работи във временната болница, но имаше нужда да поговори с някого, а не можеше да се сети за никой друг. Невъзможно бе да разкаже на родителите си каква беда им е навлякъл Сет. Майка й щеше да изпадне в истерия, а баща й щеше да побеснее от гняв към зет си. Ако нещата станеха толкова лоши, колкото се бояха, родителите й съвсем скоро щяха да прочетат за случилото се във вестниците. Сара знаеше, че трябва да им каже, преди медиите да са гръмнали, но все още не бе готова. Точно сега имаше нужда да поговори с някой нормален, здравомислещ човек, да излее сърцето си и да сподели тревогите си с него. Инстинктивно усещаше, че сестра Маги е точно такава.
Тя паркира пред временната болница, слезе и влезе в сградата. Тъкмо се канеше да попита дали сестра Мария Магдалина все още работи там, когато я видя да бърза към задната част на помещението, понесла в ръце купчина хирургически превръзки и кърпи, по-голяма от самата нея. Сара я последва, Маги я видя и я погледна изненадано.