Искаше да изпрати на Маги броя на списанието и вече го бе приготвил. Той обаче имаше нещо повече от самия брой – разполагаше с много невероятни снимки, които самият той бе направил на червенокосата монахиня. Маги озаряваше всички фотографии, които я показваха как се грижи за пострадалите. На една от тях тя държеше на ръце разплакано дете и утешаваше един старец с рана на главата, осветена от слабата светлина на хангара, на няколко други се смееше и сините й очи грееха след току-що приключилия разговор между тях двамата. Бе направил последната снимка, когато автобусът се отдалечаваше към летището и погледът на Маги бе изпълнен с тъга и чувство на загуба. Тази снимка почти го разплакваше. Беше закачил нейните фотографии из целия апартамент. Маги го гледаше, когато закусваше сутрин, когато седеше на бюрото си до късно през нощта или когато лежеше на дивана и прекарваше часове наред взрян в лицето й. Евърет искаше да извади копия от снимките и да й ги изпрати. Не беше сигурен обаче къде да й ги изпрати. На няколко пъти се опита да й позвъни по мобилния телефон, но тя така и не вдигна. Самата тя му позвъни два пъти и не го откри. Играеха си на телефонно преследване, тъй като и двамата бяха заети хора, и резултатът бе, че не бяха говорили, откакто Евърет напусна Сан Франциско. Липсваше му ужасно, искаше тя да види колко красиви са снимките, които й бе направил, и да й покаже някои от останалите фотографии.
Както си стоеше сам у дома една съботна вечер, най-после реши да отиде в Сан Франциско и да я види. През следващите няколко дни нямаше никакви ангажименти, така че в неделя стана по изгрев-слънце, взе такси до летището и хвана самолет за Сан Франциско. Не я беше предупредил за идването си, така че се надяваше да я намери в „Президио“, стига нещо да не се бе променило през тези няколко седмици, откакто бе заминал.
В десет часа сутринта самолетът кацна в Сан Франциско. Евърет взе такси и даде адреса на шофьора. Държеше под мишница кутията с фотографиите, които искаше да й покаже. Когато стигна в „Президио“, часът бе почти единадесет. Евърет веднага забеляза хеликоптерите, които все още кръжаха над убежището. Загледа се към временната болница с надеждата, че Маги е вътре. Напълно разбираше, че това, което бе направил току-що, е малко налудничаво, но трябваше да я види. Липсваше му ужасно още от мига, в който замина.
Доброволката на първото бюро му каза, че днес Маги я няма. Беше неделя и жената, която я познаваше добре, каза, че най-вероятно е отишла на църква. Той й благодари и реши да провери в сградата, където живееха доброволците от различни религиозни ордени и изпратените тук свещеници. Отпред завари две монахини и един свещеник и ги попита за Маги. Една от жените каза, че ще влезе и ще провери, и Евърет зачака със свито сърце. Най-после, след цяла вечност Маги застана пред него, облечена в хавлия, с яркосините си очи и червената коса, от която се стичаше вода. Когато го видя, на лицето й грейна широка усмивка, а той едва не заплака от облекчение. За миг си бе помислил, че никога няма да успее да я намери, но ето че беше тук. Той я сграбчи в прегръдките си и едва не изпусна кутията със снимките. После отстъпи назад, за да я огледа по-добре, и също се усмихна.
— Какво правиш тук? – попита го тя, докато другите две монахини и свещеникът се отдалечаваха.
През първите дни сред оцелелите от земетресението се бяха създали връзки на дълбоко приятелство, затова никой не видя нищо необичайно в посещението на Евърет или в очевидната радост, с която се поздравиха двамата с Маги. Една от монахините си спомняше фотографа от времето на пребиваването му в лагера. Маги каза, че ще ги настигне по-късно. Всички те вече бяха ходили на църква и сега се бяха отправили към столовата за обед. Престоят им тук започваше да им се струва като някой безкраен летен лагер. На път за насам Евърет остана впечатлен от подобренията, които бе видял в града само няколко седмици след труса. Убежището в „Президио“ обаче си оставаше пълно с пострадали и с хора, загубили домовете си.
— За да напишеш някаква история ли си дошъл? – попита го Маги, а после и двамата заговориха едновременно в радостта си, че се виждат. – Съжалявам, че все пропусках обажданията ти. Изключвам телефона си, когато работя.
— Знам… Съжалявам… Толкова се радвам да те видя – каза той и отново я прегърна. – Дойдох само за да те видя. Искам да ти покажа толкова много снимки, а не знаех къде да ги изпратя, затова реших да ги донеса сам. Донесох ти по едно копие от всички, които направих.