— Само изчакай да се облека – каза тя усмихната и прокара ръка през късата си влажна коса.
Пет минути по-късно вече беше отново навън с розовите си обувки, дънки и една тениска на цирк „Барнъм и Бей ли“ с щампован на нея тигър. Той се разсмя, виждайки нелепата тениска, която тя бе взела от масите за дарения. Маги със сигурност бе една много необичайна монахиня. И нямаше търпение да види снимките му. Те изминаха няколко метра и седнаха на една пейка, за да ги разгледат на спокойствие. С треперещи ръце Маги отвори кутията и докато се взираше във фотографиите, на няколко пъти се просълзи. Също така на няколко пъти се засмя, докато двамата си спомняха отделни мигове и лица, всички онези сърцераздирателни мигове, които бяха преживели заедно. Имаше снимки на жената, на чието измъкване изпод руините Евърет бе станал свидетел. Трябваше да й отрежат крака, за да успеят да я извадят. Имаше и снимки на деца, както и много фотографии на Мелани. Най-многобройни обаче бяха снимките на Маги – поне половината от всичко. Тя посрещаше всяка от тях с възклицание „О, спомням си това!“, „О, боже, помниш ли го?“, „О, това клето дете!“, „Тази мила възрастна дама“. Имаше снимки на разрухата в града, причинена от земетресението в нощта на благотворителния бал, когато започна всичко. Кутията на Евърет представляваше невероятна хроника на един ужасяващ, но и дълбоко покъртителен период от живота на всички тях.
— О, Евърет, толкова са хубави – каза тя, вперила в него ярките си сини очи. – Благодаря, че ми ги донесе. Често си мислех за теб и се надявах всичко да е наред.
Съобщенията, които й бе изпратил, я успокояваха, но разговорите им й липсваха почти толкова, колкото на него.
— Липсваше ми, Маги – каза той, след като разгледаха всички снимки. – Когато те няма, нямам с кого да разговарям. – Не бе осъзнал колко празен е животът му, преди да я срещне и после да замине.
— И ти ми липсваше – призна тя. – Ходиш ли на срещите? Тези, чието начало положи тук, се развиват много добре и постоянно идват все нови и нови членове.
— Ходя по два пъти на ден. Искаш ли да отидем някъде на обяд?
Няколко от заведенията за бързо хранене на улица „Ломбард“ бяха отворили. Евърет предложи да си вземат нещо за ядене и да отидат до „Марина грийн“. Беше прекрасен ден. От голямата тревна площ се откриваше изглед към залива и лодките. Можеха да отидат и на брега в „Президио“, но Евърет си помисли, че ще й се отрази добре да излезе, да се поразходи, да подиша малко чист въздух и изобщо да прекара известно време извън „Президио“. Тя бе прекарала цялата последна седмица затворена в болницата.
— Да, много бих искала.
Не можеха да отидат надалеч без кола, но улица „Ломбард“ се намираше наблизо и решиха да тръгнат пеш. Маги се върна да си вземе пуловер и да остави в стаята си фотографиите, които й бе донесъл Евърет.
Известно време вървяха, без да казват нищо и без да се чувстват неудобно от това, а после споделиха какво са правили напоследък. Тя му разказа как вървят възстановителните работи в града и за болницата, а той – за последните си задачи в списанието. Освен снимките й беше донесъл и онзи брой на „Скууп“, който бе посветен на земетресението и бе пълен със снимки на Мелани. Поговориха си за нея и за това какво мило момиче е. В първото заведение за бързо хранене по пътя си купиха сандвичи и се отправиха към залива. Най-накрая седнаха на зелената трева на „Марина грийн“.
Маги не му спомена нищо за проблемите на Сара, защото не биваше да ги споделя с никого – младата жена й се беше доверила. Оттогава се бяха чули на няколко пъти и Маги знаеше, че нещата не вървят добре. Знаеше, че са арестували Сет и са го пуснали под гаранция, знаеше също така и че къщата е обявена за продан. Всичко това бе ужасно за Сара, която не заслужаваше нищо от това, което й се случваше.
— Какво ще правиш, когато напуснеш „Президио“? – попита Евърет, след като изядоха сандвичите и се проснаха на тревата с лице един към друг, също като деца през лятото.
Тя изобщо не приличаше на монахиня с тази смешна тениска и розови обувки, нито пък се държеше като такава точно сега, когато лежеше на тревата и говореше с него. Понякога Евърет дори забравяше, че е монахиня.
— Мисля, че ще остана тук може би няколко месеца. Ще мине дълго време, преди всички тези хора отново да имат дом, в който да отидат. – Разрушенията в града бяха огромни. Можеше да мине година или повече, преди да построят наново рухналите сгради. – Предполагам, че после ще се върна в „Тендърлойн“ и отново ще започна да работя с бездомните.