Щом го изрече, изведнъж почувства колко монотонен и предсказуем е животът й. От години работеше на улицата с бездомните и винаги й се бе струвало, че това е призванието й. Сега обаче искаше повече. Бе започнала отново да работи като медицинска сестра и това й харесваше.
— Не искаш ли нещо повече от това, Маги? Не искаш ли някой ден да имаш свой собствен живот?
— Това е моят живот – отвърна внимателно тя и му се усмихна. – Това е работата ми.
— Знам. И с мен е същото. Снимам, за да си изкарвам хляба, за най-различни списания и вестници. Но откакто се върнах, се чувствам някак странно. Нещо ме разтърси дълбоко по времето, което прекарах тук. Сега ми се струва, че в живота ми липсва нещо. – А после я погледна, легнала на тревата до него, и каза тихо: – Може би това си ти.
Тя не знаеше какво да му отговори. За един дълъг миг погледите им останаха вперени един в друг, а после тя отклони своя.
— Внимавай, Евърет – прошепна тя. – Не е добре да навлизаме в опасна територия.
— Защо не? – попита упорито той. – Ами ако един ден промениш решението си и решиш, че повече не искаш да си монахиня?
— Ами ако не го променя? Харесва ми да съм монахиня. Това е единственото, което съм правила, откакто излязох от училището за медицински сестри. Това е единственото, което съм искала като дете. Това е моята мечта, Евърет. Как да се откажа от нея?
— Ами ако я замениш с нещо друго? Можеш да вършиш същата работа дори и да напуснеш ордена. Можеш да станеш социален работник или да се грижиш за бездомните като медицинска сестра.
Беше обмислил тази възможност от всеки ъгъл.
— Правя всичко това. И съм монахиня. Знаеш какво изпитвам към призванието си.
Евърет я плашеше и тя искаше да млъкне, преди и двамата да са казали прекалено много и да реши, че трябва да престанат да се срещат. Не искаше това да стане, но ако му позволеше да продължи, нещата можеше да се развият точно така. Тя трябваше да живее според обета, който беше дала. Все още беше монахиня, независимо дали на него му харесваше или не.
— В такъв случай предполагам, че просто ще трябва да продължа да идвам да те виждам от време на време. Така добре ли е? – опита се той да направи крачка назад и й се усмихна под яркото слънце.
— Да, стига да не направим нещо глупаво – напомни му тя, облекчена, задето бе спрял да я притиска.
— И какво може да е то? Какво означава „глупаво“ според теб?
Предизвикваше я и Маги го разбираше, но можеше да се грижи за себе си. Беше голямо момиче.
— Би било глупаво, ако ти или аз забравим, че съм монахиня. Но няма да го направим – добави тя с твърд глас. – Нали така, господин Алисън? – усмихна се тя, като имаше предвид името на героя от стария филм с Дебора Кер и Робърт Мичъм.
— Да, да, знам – каза Евърет и завъртя очи. – Накрая аз ще се върна в морето, а ти ще си останеш монахиня – точно както във филма. Не се ли сещаш за някой филм, в който героинята захвърля расото?
— Не ходя на такива филми – отвърна тя с преднамерено строг вид. – Гледам само такива, в които монахинята остава вярна на обета си.
— А аз ги мразя – подразни я той. – Толкова са скучни.
— Не са скучни. Благородни са. И то много.
— Иска ми се да не беше толкова благородна, Маги – рече той нежно, – или пък толкова вярна на обета си.
Не се осмели да каже нищо повече, а и тя не му отговори. Притискаше я прекалено силно, затова Маги смени темата.
Продължиха да лежат на слънце до късния следобед и да гледат строежите и възстановителните работи, започнали в кварталите зад тях. Когато въздухът започна да захладнява, се върнаха в „Президио“ и Маги покани Евърет да хапне в столовата, преди да си тръгне. Каза му, че Том е заминал за „Бъркли“, за да освободи апартамента си. Но много от познатите лица, които Евърет помнеше от времето преди заминаването си, все още бяха тук. Двамата изядоха по една купичка супа и после той я изпрати до сградата, в която живееше, а тя му благодари за посещението.
— Пак ще дойда – обеща той.
Беше й направил няколко снимки през деня, докато тя лежеше на тревата и му говореше. Очите й бяха със същия цвят като небето.
— Пази се – каза му тя, както и при предишната им раздяла. – Ще се моля за теб.
Той кимна и я целуна по бузата. Кожата й беше мека като кадифе. Маги притежаваше неостаряваща красота и изглеждаше невероятно млада в тази глупава тениска.
Тя го проследи с поглед, докато се отдалечаваше; видя го как излиза през главната порта. Походката му все още бе същата – походка, която тя се бе научила да разпознава по време на престоя му тук; и черните му каубойски ботуши от гущерова кожа си бяха същите. Той й помаха, а после се обърна с лице към улица „Ломбард“, за да спре някое такси, което да го откара до летището.