Докато Джанет четеше отзивите за Мелани в холивудските издания, Сара и Сет Слоун четяха своите собствени. Най-после новината за Сет бе излязла по страниците на пресата в Сан Франциско. Нито тя, нито той разбираха защо се бе забавила толкова много. Сет бе арестуван още преди седмици, но незнайно как от никоя медия не бяха забелязали какво става. Най-накрая обаче новината бе избухнала като фойерверките на Четвърти юли. Съобщиха я дори от „Асошиейтид прес“. Сара предполагаше, че репортерите, отразяващи настъпилия по-рано арест на Съли и предстоящия му процес бяха подшушнали на колегите си от Сан Франциско, че измамникът е имал партньор на запад. До този момент историята на Сет по някакво чудо бе останала извън вестниците, но сега бе на първа страница. Всички сензационни подробности бяха поместени в „Кроникъл“, придружени от снимка на Сет и Сара на неотдавнашния „Бал на най-малките ангелчета“. Това, което журналистите пишеха за него, беше мрачно. Бяха се добрали до цялото обвинение, до всички подробности, споменаваха името на хедж фонда му и обстоятелствата, довели до ареста му. Казваше се, че къщата им се продава, и се добавяше, че притежават и къща в Тахо, както и частен самолет. И материалите бяха написани така, сякаш Сет бе спечелил цялото си имущество чрез злоупотреби. Бяха го обрисували като най-големия измамник в града – унизително за него и не по-малко болезнено за Сара. Тя не се съмняваше, че новината ще стигне дори до родителите й на Бермудите, когато от „Асошиейтид прес“ разпространяха материала навсякъде. Осъзна, че трябва да им се обади, преди да са го научили от пресата. С малко късмет щеше да успее да им обясни първа.
За Сет беше по-лесно. Неговите родители, доста възрастни по време на раждането му, вече бяха покойници. Нейните бяха живи и щяха да бъдат шокирани, още повече че обичаха Сет – бяха се привързали към него още от самото начало.
— Не е приятна история, а? – каза Сет и я погледна.
И двамата бяха отслабнали доста през последните седмици. Той изглеждаше мрачен, а тя бе напълно изтощена.
— Едва ли биха могли да я разкрасят особено – отвърна прямо Сара.
Това бяха последните дни от съвместното им съжителство. Заради децата се бяха съгласили да останат в къщата на „Дивисадеро“, докато я продадат, а после всеки щеше да се премести в апартамента, който си бе наел. Очакваха до края на седмицата да получат няколко предложения. Продажбата нямаше да им отнеме дълго време. Сара знаеше, че загубата на къщата ще й причини болка, но страдаше далеч повече заради брака си и съпруга си, отколкото заради дома, който бяха купили само преди няколко години. Къщата в Тахо също бе обявена за продажба заедно с цялата мебелировка, дори кухненските съдове, телевизорите и постелките за леглата. Така щяха по-лесно да я продадат на хора, които искаха зимна къща и нямаха желание да се главоболят с обзавеждането й. Градската къща обаче щеше да бъде продадена без мебелите. Сара и Сет бяха обявили антиките и модерните картини за разпродажба в „Кристи“, а бижутата на Сара вече започваха да се продават в Ел Ей.
Тя все още си търсеше работа, но засега безуспешно. Искаше да задържи Пармани, защото знаеше, че когато започне да работи, ще има нужда от някого да се грижи за децата. Не искаше да ги оставя в някой детски център, макар да знаеше, че много хора го правят. Това, което искаше в действителност, бе да си остане у дома заедно с тях. Но знаеше, че не може. Сега, когато Сет щеше да даде и последния им долар за адвокати и, по всяка вероятност, за глоби, тя трябваше да започне работа – не само за да носи нещо в семейния бюджет, но и защото можеше да й се наложи да издържа себе си и децата съвсем сама, без никаква помощ от страна на Сет. Ако всичко, което притежаваха, отидеше за съдебни разноски, адвокати и компенсации, а после той влезеше в затвора, кой щеше да им помага? Трябваше да разчита единствено на себе си.
След смайващото и цялостно предателство на Сет Сара не вярваше на никого, освен на себе си. Вече не можеше да разчита на него и знаеше с абсолютна сигурност, че никога няма да му повярва отново. Той го четеше в погледа й всеки път, щом очите им се срещнеха. Не знаеше как да се реваншира в очите й и дали това изобщо бе възможно. Съмняваше се, като се има предвид всичко, което му бе наговорила. Не му беше простила и Сет бе започнал да се съмнява, че изобщо ще му прости някога. И дори не знаеше дали я обвинява за това. Самият той се чувстваше ужасно виновен за въздействието, което цялата тази история оказваше върху нея. Животът им, такъв, какъвто го знаеха, бе унищожен.