Статията във вестника го шокира. Журналистът бе сравнил и него, и Съли със земята – беше ги обрисувал като обикновени жалки престъпници. Нито дума на разбиране или състрадание. Сет и Съли бяха двама мошеници, които бяха основали измамнически хедж фондове, бяха фалшифицирали данните за финансовото си състояние и бяха мамили хората, за да инвестират във фондовете повече пари. Какво друго можеха да напишат журналистите? Това бяха твърденията, изказани в пресата, и както Сет бе признал пред Сара и пред адвоката си, всички обвинения бяха верни.
През целия уикенд Сет и Сара размениха само няколко думи. Тя не го обиждаше и не го укоряваше – нямаше смисъл. Не казваше нищо. Беше прекалено наранена. Той бе унищожил цялата й вяра и бе запратил доверието й на боклука, като се оказа недостоен за него. Бе поставил на карта бъдещето на децата им и жестоко беше ограбил нейното. Бе превърнал най-ужасните й кошмари в действителност.
— Не ме гледай така, Сара – най-после каза той над вестника.
В това неделно издание на „Ню Йорк Таймс“ статията, в която ставаше дума и за Сет, бе още по-дълга и по-грозна. Сара и Сет се бяха превърнали във важна част от обществото на Сан Франциско и сега падението им бе пропорционално на предишния им блясък. Макар самата Сара да не бе направила нищо и да бе узнала за незаконните действия на Сет едва след земетресението, в социален план тя носеше последствията наравно с него. Телефонът им не спираше да звъни вече дни наред и Сара бе включила телефонния секретар. Не искаше да казва нищо на никого и никого не искаше да чува. В този момент съчувствието щеше да я прореже като нож, а и не желаеше да чува едва замаскираното злорадство на онези, които съвсем доскоро завиждаха на нея и на Сет. Сигурна беше, че ще има доста такива.
Единствените хора, с които бе говорила до този ден, бяха родителите й. Те останаха шокирани и съкрушени. Не разбираха какво е станало със Сет – не повече, отколкото разбираше тя. В крайна сметка всичко се свеждаше до непочтеността и безмерната алчност на съпруга й.
— Не можеш ли поне да се престориш, че всичко това не е чак толкова лошо? – попита укорително Сет. – Така правиш нещата да изглеждат още по-зле.
— Мисля, че ти си се погрижил за това, и то много успешно, Сет – отвърна Сара,
След като раздигна масата, той я завари разплакана пред мивката.
— Сара, недей…
В очите му се четеше отвратителна смесица от гняв и паника.
— Какво искаш от мен? – попита тя. Когато се обърна и го погледна, в очите й бликаше мъка. – Сет, страхувам се. Какво ще стане с нас? Обичам те. Не искам да влезеш в затвора. Искам всичко това да не се беше случвало… Искам да върнеш времето назад и да не извършваш тази измама… Само че не можеш… Не ме е грижа за парите. Не искам да те загубя… Обичам те… а ти си запратил целия ни живот по дяволите. Какво искаш да направя сега?
Той не можеше да понесе болката, изписана на лицето й, и вместо да я вземе в обятията си – единственото, което тя искаше, – се обърна и излезе от стаята. Самият той изпитваше прекалено голям страх и болка, за да може да я утеши. Обичаше я, но в този момент се боеше прекалено много за самия себе си, за да може да помогне по някакъв начин на нея или на децата. Чувстваше се като самотен удавник, също като нея.
Сара не можеше да си спомни да е изпитвала по-съкрушителна скръб, отколкото сега, освен когато преждевременно родената им дъщеричка за малко не умря, но в родилното отделение успяха да я спасят. Само че сега нямаше кой да спаси Сет. Престъплението му бе прекалено голямо и твърде шокиращо. Дори агентите на ФБР изглеждаха отвратени от съпруга й, особено когато видяха децата. Сара никога не бе загубвала близък човек при мъчителни обстоятелства. Бабите и дядовците й или бяха починали преди раждането й, или бяха умрели от старост без никаква фатална болест. През целия й живот хората, които обичаше, бяха стояли здраво зад гърба й. Детството й бе щастливо, родителите й бяха почтени, уважавани граждани. Гаджетата й винаги се бяха държали добре с нея. Сет се отнасяше с нея като с принцеса. Децата й бяха прекрасни и здрави. Сегашната драма несъмнено бе най-ужасното събитие в целия й живот. Никога не бе загубвала приятел поради катастрофа или рак. Бе преживяла всичките години от живота си без никакви премеждия, а сега под краката й бе избухнала същинска атомна бомба. И човекът, който я бе хвърлил, бе мъжът, когото обичаше – нейният съпруг. Това я бе зашеметило до такава степен, че през повечето време дори не знаеше какво да каже, особено пък на него. Не знаеше какво да предприеме, за да улесни нещата, нито пък той знаеше. И истината бе, че нито един от двама им не можеше да промени каквото и да било. Неговите адвокати щяха да направят всичко възможно да извлекат най-доброто от ужасяващия материал, който им бе предоставил. И все пак Сет щеше да бъде принуден докрай да изпие чашата, без значение колко е горчива, както и Сара, макар че не бе направила нищо, с което да я заслужи. Това означаваше „в добро и в зло“. Тя щеше да пропадне заедно с него.