Що се отнасяше до майка му, тя не произнасяше правилно името му. Обикновено казваше Бротиган. Въпреки всичко май не го правеше нарочно. Боби мислеше с радост, че майка му вече е започнала да приема новия наемател. Той се страхуваше, че тя ще започне да мисли за него както Мислеше за госпожа Евърс, учителката му във втори клас. Майка му не беше харесала госпожа Евърс заради външния й вид и не беше казала добра дума за нея през цялата година. Госпожа Евърс се била обличала старомодно, боядисвала си косата, носела прекалено много грим. Боби трябвало веднага да каже на майка си, ако госпожа Евърс посмее да го докосне дори и с малкото си пръстче, защото тя изглеждала като жена, на която й харесвало да удря и да щипе. На една от родителските срещи госпожа Евърс беше казала на Лиз, че Боби няма проблеми в училище. Оттогава бяха провели още четири родителски срещи и майката на Боби беше намерила причини да ги пропусне.
Лиз твърде прибързано си съставяше мнение за хората. Всеки път, когато пишеше думичката „ЛОШ“ под представата си за даден човек, винаги използваше мастило. Ако госпожа Евърс помогнеше на шест деца да се спасят от горящ автобус, майката на Боби вероятно щеше да каже, че сега те й дължат парите си за закуска за един месец напред.
Тед правеше усилия да се сприятели с майката на Боби, без да й се подмазва (хората се подмазваха на майка му; понякога и самият Боби го правеше), и успяваше… до известна степен. Веднъж двамата си говореха почти цели Десет минути за това колко ужасно било, че „Доджърс“ се преместили на другия край на страната, без дори да направят прощално тържество, но дори и това, че бяха верни почитатели на този отбор, не породи дори най-малка искра помежду им. Никога нямаше да станат приятели. Майка му не отхвърляше Тед Бротиган по начина, по който отхвърляше госпожа Евърс, но все още нещо не беше наред. Боби предполагаше, че знае какво е то. Беше го видял в очите на майка си в деня, когато новият наемател се нанасяше. Лиз му нямаше доверие.
Не му вярваше, както се оказа по-късно, и Каръл Джърбър.
— Понякога се чудя дали не бяга от нещо — каза тя една вечер, докато изкачваха заедно с Боби и Съли-Джон хълма по Ашър Авеню.
Бяха си подхвърляли топката почти цял час, като от време на време си говореха с Тед, а сега отиваха към „Щастието на лунния булевард“, за да си купят сладолед. Съли-Джон имаше трийсет цента и черпеше. Беше взел и своето топче, което извади от задния си джоб, и секунди след това започна да го премята както обикновено.
— Че бяга от нещо? Да не би да се шегуваш? — Боби се стресна. Каръл обаче имаше точно мнение за хората. „Това момиче не е красиво, но нищо не му убягва“ — беше казала една вечер майка му.
— Горе ръцете, Макгаригъл! — извика Съли-Джон. Той прекара топчето под едната си ръка, после изстреля с въображаемия си пистолет, извиквайки „бум-бум“. — Никога няма да ви се дам жив, ченгета! Избий ги, Мъгси! Никой не може да избяга от Рико! О, Господи, улучиха ме! — Съли-Джон се преви, хвана се за гърдите и падна мъртъв на моравата на госпожа Конлан.
— Ти! Ей, ти, момче! Ставай веднага оттам! Ще смачкаш цветята! — извика постоянно мърморещата седемдесет и пет годишна жена.
Имаше само една леха с цветя на около три метра от мястото, където беше паднал Съли-Джон, но той веднага скочи на крака.
— Извинете, госпожо Конлан.
Тя махна с ръка и не изпусна от поглед децата, докато те не се отдалечиха.
— Не говориш сериозно, нали? — попита Боби Каръл. За Тед.
— Не — отвърна тя. — Не… Предполагам, че не говорех сериозно. Но… забелязал ли си как наблюдава улицата?
— Да. Сякаш чака някого, нали?
— Или се крие — добави Каръл.
Съли-Джон продължи да жонглира с топчето. Спря само когато минаха покрай киното „Ашър Емпайър“, където показваха два филма за възрастни и пускаха вътре само ако им покажеш шофьорска книжка или свидетелство за раждане. Не правеха никакви изключения. Единият филм беше нов, а другият се казваше „И Бог създаде жената“, който през месец се появяваше в програмата като хронична кашлица. От всички плакати се усмихваше Бриджит, увита само в хавлиена кърпа.