Струва ми се, че това вече си беше смешно.
— Мислех, че си имаш друга работа.
— Това пък какво значи?
Все едно не знаех. През стъклото на телефонната кабина и вътрешния прозорец на читалнята виждах съквартирантите си как играят карти, обвити в цигарен дим. И макар вратите да бяха затворени, пронизителните писъци на Рони се чуваха чак тук. Гоним Кучката, момчета, шершеваме la мръсницата noire, ей-сегичка ще ни падне.
— Ами да учиш или да играеш хартс. Да учиш, надявам се. Едно момиче от нашия етаж излиза с Лени Дориа… тоест излизаше преди, когато той още имаше време да излиза. Тя я нарича «адската игра на карти». Дразня ли те вече с тия назидания?
— Не — отвърнах аз, макар да не можех да определя дали ме дразни ли не. Може би пък имах нужда някой да ми се поскара. — Каръл, добре ли си?
Последва дълга пауза.
— А-ха. Естествено, че съм добре.
— А онези строители, които…
— Само дрънкаха. Сериозно, не се тревожи.
Но не ми се струваше добре… пък и тоя Джордж Джилман ме тревожеше. Той събуждаше у мен тревоги, доста по-различни от онези по повод на Съли, гаджето й.
— Ти участваш ли в този комитет, дето Нейт ми каза за него? Нещо като Комитет за съпротива май беше?
— Не. Поне засега. Джордж ме покани да се включа. Той е едно момче от потока по точни науки. Джордж Джилман. Познаваш ли го?
— Чувал съм за него. — Стисках телефонната слушалка с всички сили, сякаш бях залепнал за нея.
— Той ми каза за демонстрацията. Отидохме заедно с него и с още някакви хора. Аз… — Тя млъкна и изведнъж изтърси, с най-искрено любопитство: — Ама ти да не ревнуваш от него?
— Е — отвърнах внимателно, — все пак е прекарал цял следобед с теб. Мисля, че ревнувам от това.
— Недей. Той има мозък в главата, при това адски много, обаче никога не се реши и има разкошни огромни сини очи, които никога не те гледат направо. Бръсне се редовно, но все не успява да се избръсне като хората. Въобще не е той основното.
— А кое тогава?
— Искаш ли да се видим? Ще ти покажа нещо. Няма да се бавим дълго. Но може би така ще ми е по-лесно да ти обясня… — Гласът й потрепери и в миг проумях, че всеки миг ще се разплаче.
— Ама какво става?
— Искаш да кажеш, освен дето баща ми сигурно няма Да ме пусне да вляза в къщата, като ме види във вестника? Бас държа, че веднага ще смени ключалките. Ако вече не ги е сменил, разбира се.
Сетих за Нейт, който се страхуваше да не би майка му да види снимка, на която го арестуват. На мама доброто послушно студентче прибрано в полицейското, понеже протестирало пред федералната управа без разрешение Ах, какъв срам, какъв срам! А бащата на Каръл? Не беше съвсем същото, но почти. В крайна сметка баща й си беше наше момче, което викнало на кораб «стой!» и отишло във Флота.
— Може да не я забележи. Пък дори да я види, в статията не се споменаваха имена.
— А снимката? — Изрече го търпеливо, сякаш говореше с кръгъл глупак, който не е виновен, че не разбира. — Не видя ли снимката?
Мислех да й кажа, че лицето й е извърнато и остава в сянка. После се сетих за якето с огромния надпис «ХАРУИЧКА ГИМНАЗИЯ», който буквално грееше на гърба. Пък и той й беше баща, за Бога! Колкото и да е извърната, все ще я познае.
— Може да не й обърне внимание — вяло отвърнах. — Дамарискота е чак на другия край на щата.
— Ти така ли искаш да живееш, Пит? — Стараеше се да ми отговаря възпитано, но търпението й вече се изчерпваше. — Да правиш разни работи, а после да се надяваш, че хората няма да забележат?
— Не. — Но можех ли да й се ядосам, като се има предвид, че Ан-Мари Суси и хабер си няма за съществуването на Каръл Джърбър? Не мисля. С Каръл не бяхме тръгнали да се женим, но въпросът не е в женитбата. — Не, Каръл, не искам, но… все пак няма нужда сама да му тикаш проклетия вестник в носа, нали?
Тя се засмя. Този път смехът й изобщо не беше толкова весел, но по-добре да се засмее с тъга, отколкото въобще да не се засмее.
— Няма да ми се наложи. Той сам ще го види. Той си е такъв. Но аз непременно трябваше да отида. Пит. Освен това сигурно ще се запиша в комитета, въпреки че Джордж Джилман има вид на хлапак, когото са спипали да си яде сополите, а Хари Свидровски има най-лошия дъх в целия свят. Защото… работата е там, че… разбираш ли… — Изведнъж изстреля в ухото ми ядна въздишка, с която сякаш искаше да ми каже: „Не мога да ти обясня.“ — Слушай, нали се сещаш къде ходим да пушим в почивките?
— В „Холиок“ ли?
— Естествено, при кофите за смет.
— Ще те чакам там. След петнайсет минути. Става ли?